В бара...
* * *
Седнах на бара,
поръчах кафе,
запалих цигара
и се чувствах добре.
После тя мина,
бегъл поглед ми хвърли,
отстъпи встрани - заобиколи ме,
седна на столче и ме загърби.
Познато чувство през мене пролази
и малка камбанка в мозъка звънна -
от някъде, рекох си, познавам я тази
или още сънит съм - скоро се съмна.
Отпих от кафето, погледнах отсреща -
в огледалата на бара виждах тила й,
тръпката в мен стана все по-гореща,
облеклото, косата... Познавах стила й.
Телефонът ми звънна, лениво го вдигнах -
- Как караш я, скъпи, щастлив ли си вече?
О, боже, човече, едва не изригнах -
познат бе гласът, макар и далечен.
- Добре ли съм, питаш?! Не мога да зная,
леко тъжен и май примирен,
за тебе все още мисля, мечтая,
но чувствам се вече така уморен...
Погледнах в стъклото, видях, че говори
все тъй красива, като малка икона,
нищо не казах... веднага затворих,
видях как свенливо прибра телефона.
Обърнах се после и срещнах очите й -
беше моята бивша жена,
макар и във мрака блестяха сълзите й -
- Какво си ме зяпнал...
Не ме ли позна?!!
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
