в корените на тревата
Ако звездите
в хора се превърнат,
дали небето ще им стигне...
Безсрамните очи на пътят дълъг
ще се уморят ли да се взират...
Във склоновете стръмни на съзнанието
и бялата мътилка на тъгата,
ще се стопят ли
преспите от неизказаност...
И ще заслужа ли прегръдка от земята?
Родих се в изгрева - със детска съвест,
от вярността на майка си откърмена -
през смисълът на свят несвързан...
от ден във нощ,
с душата си преплувах.
От най-високото се спуснах да живея -
в бездимните пожари на съмненията.
И колкото по-бистра се оттеглях,
разлях се плавна - есенно студена.
Небето при звездите си се връща,
безчет подводни камъчета тичат.
През целият несполучлив живот,
(в окръжност)
пред поглед с
неотстъпваща циничност.
Безшумно дишах
(все по нанадолнище),
повярвала, че съм крилата.
Едва, едва добивах глас...
Разкаяна,
утихнах в корените на тревата.
в хора се превърнат,
дали небето ще им стигне...
Безсрамните очи на пътят дълъг
ще се уморят ли да се взират...
Във склоновете стръмни на съзнанието
и бялата мътилка на тъгата,
ще се стопят ли
преспите от неизказаност...
И ще заслужа ли прегръдка от земята?
Родих се в изгрева - със детска съвест,
от вярността на майка си откърмена -
през смисълът на свят несвързан...
от ден във нощ,
с душата си преплувах.
От най-високото се спуснах да живея -
в бездимните пожари на съмненията.
И колкото по-бистра се оттеглях,
разлях се плавна - есенно студена.
Небето при звездите си се връща,
безчет подводни камъчета тичат.
През целият несполучлив живот,
(в окръжност)
пред поглед с
неотстъпваща циничност.
Безшумно дишах
(все по нанадолнище),
повярвала, че съм крилата.
Едва, едва добивах глас...
Разкаяна,
утихнах в корените на тревата.
© Дакота All rights reserved.
