Денят се кани скоро да си тръгне.
Раздава си последните усмивки
и обещава утре да се върне.
А аз живях ли? Бях ли днес щастлив?
По улиците пъпли суматоха,
съблякла свойта тежка деловитост.
Морето от човеци е широко.
А аз ще стигна ли до пристан тих?
Фасадите примигват, заслепени
от блясъка на падащото слънце.
След малко ще потръпнат, свечерени.
А аз успях ли себе си да съм?
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
