В момент на съзерцание
Въздухът навън е синкав, ледено-парлив.
Чифт ръце разнасят спомени – портрети разнолики.
Чифт мечти отплуват в чифт очи... Отвъд.
А небето разпродава облачните пити.
Мислите се губят в нощния ефир.
Думите се влюбват – и се разпиляват.
Чувствата, втвърдени като каменист баир,
мъченически мълчат... И после се изравят
от дъжда, разяждащ светлите петна –
лунните писма, които се подреждат
като върволица, диря от искри... Следа.
Космическа сълза, която в миг изчезва.
Така се стапя красотата всеки път:
в тесногръдието на раздробената ни материална форма.
В която са заключени животи прежни; и светът,
съдържащ се
в Божествената норма.
© Константин Дренски All rights reserved.
