В разговор със себе си

Къде се губиш?

Страх ме е да пиша.

Зат’ва се криеш?

Не, за т’ва мълча.

Къде отиваш?

Никъде, оставам.

Ами, пиши тогава!

Нищо не разбра!

Добре, седни тогава, обясни ми.

На никого това аз не дължа!

Какво те мъчи, нещичко кажи ми!

Какво да кажа, просто ще мълча!

И мислиш си, че може би тогава

Проблема, някак, сам ще се реши?

Аз пробвах се със думи, но не става.

С по-силни ли да пробвам, ти кажи!

Седни, човече, успокой се.

Ти мъничко, спокойно, помисли.

Дали си струва тъй да се разстройваш

за хората и техните беди?

Но хората живеят покрай мене.

Те мене виждат всеки ден.

Със мене те си разговарят.

Те мътят мозъка ми, разнежнен.

А аз, глупакът, вместо да се махна,

изслушвам всичко, до самия край.

И пълни се душата ми с „богатства”,

а вечер се изтръгва тъжен лай.

Ами, махни се, всички остави ги.

Помилвай крехкото сърце!

Изглеждаш здрав, направен, все едно, от глина,

но виждам аз през тебе, стъкълце!

Ти скоро, с толкоз драскотини,

в безброй парчета ще се разломиш.

Изчезвай, просто направи го.

В душата си покой ще възцариш!

Аз тръгвам.

Накъде?

Не зная.

Да те изчакам ли?

Не знам.

Спокойно, вижда му се края.

И аз го виждам, ала не е там...