В стъпка на дъждовниче
Ти така не разбра, не видя, че си всичко за мен,
със наострени думи кова мойто мъжко разпятие
и сега ме посреща озъбен самотният ден,
жаждите си гася в уморена бутилка апатия...
Ти не ме пита нищо и тръгна си тихо по здрач,
а от мъжката гордост парченце дори не остана:
знаеш, тази любов беше моят ужасен палач
и сърцето на спомена още кърви като рана...
Ти влетя като вятър, разкъса красиво съдбата ми
на парченца момчешка и искана в сънища лудост
и когато смехът ти отключи врата във душата ми,
улови се в капана на страшните женски заблуди...
Ти очакваше с моята тиха палитра от нежност
да рисувам картини на гаснещи в устни дилеми...
и с цвета на събудена в нашия дъх неизбежност
да щриховам платното, тъкано от нишки безвремие.
Ти ми даде друг свят, но ми взе сякаш толкова повече
и се питам сега - с теб ли тичахме в чувствата боси -
само капката в стъпка на шарено малко дъждовниче
крие истини, обич, вини и сълзящи въпроси...
© Михаил Цветански All rights reserved.
