Век на излишества
Будувах с луната, сред синьо изгряла,
унасях се в тъжните спомени денем.
В дирите наши полека пристъпвах -
листата във парка напомняха есен...
Тихите стъпки, любовни, запомниха
пейки, рисувани с дланите топли.
А пясъкът, нощем, изстиващ тъй бавно,
разбудена жар бе запазил в телата ни.
Търговец ти беше - продаде душата,
подобно на стока пазарна предложи.
А моята... счупи на малки парчета.
Остава ми болката. Късно е вече.
А мъничко само за себе си исках -
пристанище тихо и топло, спокойно.
От излишествата на века да се спасим
в уюта на чувства, за двама достоен.
© Петя Кръстева All rights reserved.
