Душата ми си ляга кехлибарена,

подрежда изгревните ризи,

целува косите ти ридаещи

и очите турмалинови,

изтяга се напречно на небето,

разбужда звездите и птиците

само с едно дрезгаво „обичам те”,

макар да побесняваш от това.

Отпечатъци от сърце

оставих навсякъде,

но вече не мога да затворя

страданието в ръцете си от дъжд.

Да разменим лумналите си кожи

и да навлезем зрелищно в деня.

Не ми хвали деня напразно,

нощта не призовавай, нито утрото -

животът ми е тъжен лунапарк

забравен във дъждовна есен.

Студени като змийско мляко

непохватно пребледнелите ми мисли

някак закъсняло се учат да пълзят

жадувайки за чуждо слънце,

но няма вече светлина в очите ми

и вперени са те навътре -

в затрупаната мина на душата ми.

Не искай нищо повече -

сред саждите на минали лъжи

сърцето ми едва мъждука

в кукувичата прежда на тъгата -

моята последна отровна прегръдка...