В малка стая близо до вратата

Мъничко момиче, седнало на стол

Облегнат беше столът кротко до стената

А тя редеше сълзи тихо 

и в ръката си държеше дървен кол

Защо ли плачеше детето?

Тревожни бяха русите къдрици...

Какво ли беше туй което

Бе сложило оръдие във нежните ръчици?

Ще плаче тя, но без да знае

Че плач спасение не може да й донесе

Животът тъй понякога нехае

Че редом с хората и боговете

На земята се разхождат зверове.

Във свежа сутрин златокската излязла

Да се разходи цветове да набере.

С кошничка изплетена в ръката

Искала и слънчеви лъчи да събере.

Разходи се във близката горичка

И паднала видя красива, но ранена птичка.

Пиленцето с песен разговор поде:

„Кажи ми, как се казваш хубаво дете?”

„Клара мама име ми е дала.”

„Какво лазурно име твойта майка е избрала...”

Изпиука мъничката птичка от умората изпита

А пък после продължи да пита:

„Отде идеш? Дълго ли дотук вървя?”

„Не. Оттук съм, всеки ден събирам си цветя.

Дали е дълго, птиче малко, аз не зная

Така харесва ми на заранта омая!”

Детето нежно се наведе да погали

Болно, слабо птиче, но едва ли

Очакваше да види то

Че птичето e със разкъсано крило.

„Кой те тъй жестоко нарани

Човек ли беше или звяр?

Не видяха ли го твоите събратя?

Не даде ли ти някой цяр?”

„Не коси се, златокосо ангелче, недей,

Това е толкова безсмислено сега

Аз тъй благословена съм, че тебе срещнах

И ти- човешка птичка във зелената гора.”

Търкулнаха се две сълзи във този миг

От двете тъй въздушни същества в необичайната им среща

Почти еднакви бяха двете капки, но почти

Едната беше топла, а пък другата- гореща.

Но нещо шумоли отвъд тъй нежните им думи

Гората развулнува се и притесни

Звяр излезе неочкавано от храсталака

И към тях светкавично се приближи!

Не каза нищо и посегна

Към свойта жертва, да я умори

Избягала му беше тя за малко,

Но времето за много кратко се смили.

Златокоската не знаеше какво да стори

И щом видя го, че навежда се към птичката обезумял

Към дървения кол във пояса му се присегна

Заби го във сърцето му и падна той умрял.

Спусна се върху трупа му крехкото дете

И птичето потърси в лапите му неподвижни

Но късно бе за пилето със счупено крилце

Не ще краси гората с песните безгрижни.

Наведе Клара в отчаяние глава

И ръцете си видя във кървави следи.

Как не бяха те така невинни вече...

Как с кръвта на звяра ги съдбата омърси!

И тъй, остави всичко нежното дете 

И птичката, и звяра, малката си кошничка с цветя дори.

Но дървения кол тя здраво стисна

Прибра се и на стола плака до зори.

Така оставяме да плаче падналият ангел

За невинността погубена във смелостта

За жертвите на съвършената природа

Как странно е устроен някога света...