Вратата

„Вратите, вашите врати,

напразно вие ги заключвате...” – Ат.Далчев

Отварях я пред всеки странник –

като душа, раззината коварно,

без струни арфа, с твърда плът,

звъняхте, удряхте – плесниците ви

чепове дълбаха кръг до кръг.

Добра и зла, довереница лековерна,

на прага ù намирахте сърце –

Иродиана мен, агнеца, не жалееше

и вам поднасяше за откуп скъп.

Не дялкаше света на свой и чужд.

Светица – не, но не и блудница.

Кълнеше може би по своему

проклетите ми грехове и лудост...

Не чух ù клетвата, а благослова -

понякога  намигаше наужким

във електрическата крушка

пред всеки пришълец и празнодумец.

Вратата – страж-проклет-ихтиозавър!

Защо да я виня? Броеше нямо пулса,

посрещаше, изпращаше – желязната

девица и коварната сватовница

под толкова нозе и чуждости

опази ме (да ме опази господ!)

света да не пропусне пиров,

небето да не грейне под тавана,

слънца, луни и господевите очи

в екзода да не дойдат на машината

и щастието да сгреши комина...

Вратата, старата врата наполовина

си остана – с едно крило тежи

и двете не излитаме за никъде,

и врастваме в дома като стени.