Вратата
Вратата
„Вратите, вашите врати,
напразно вие ги заключвате...” – Ат.Далчев
Отварях я пред всеки странник –
като душа, раззината коварно,
без струни арфа, с твърда плът,
звъняхте, удряхте – плесниците ви
чепове дълбаха кръг до кръг.
Добра и зла, довереница лековерна,
на прага ù намирахте сърце –
Иродиана мен, агнеца, не жалееше
и вам поднасяше за откуп скъп.
Не дялкаше света на свой и чужд.
Светица – не, но не и блудница.
Кълнеше може би по своему
проклетите ми грехове и лудост...
Не чух ù клетвата, а благослова -
понякога намигаше наужким
във електрическата крушка
пред всеки пришълец и празнодумец.
Вратата – страж-проклет-ихтиозавър!
Защо да я виня? Броеше нямо пулса,
посрещаше, изпращаше – желязната
девица и коварната сватовница
под толкова нозе и чуждости
опази ме (да ме опази господ!)
света да не пропусне пиров,
небето да не грейне под тавана,
слънца, луни и господевите очи
в екзода да не дойдат на машината
и щастието да сгреши комина...
Вратата, старата врата наполовина
си остана – с едно крило тежи
и двете не излитаме за никъде,
и врастваме в дома като стени.
© Златина Георгиева All rights reserved.
