ВРЕМЕ

Време, не ме оставяй да се забравя
в твоите отмервания ритмични,
да мисля, че врата пред мен се отваря,
а дните са изречения многосрични!

Да забравя, че пътят ми върви надолу
и няма сила назад да се върне,
макар че той съвсем не е на голо,
посипан с камъни, ще ме препъне.

Ще стана отново, да открадна от теб
късче, което може би ще ми стигне,
да разкъсам завесата, онова след,
след което и на мен звезда ще намигне.

Ще бързам. Ще използвам всяка минута,
да пребродя земята на длъж и на шир,
в гората ще бъда грацозна кошута,
топъл вятър в този коварен всемир.

Ще бръкна на някого точно в окото.
То отдавна за този свят е заспало,
угоено, наляло се, тъй както скота
се смее над обществото занемяло.

Ръка да подам на паднал, бездомен,
със скършен живот от подлост, измяна,
от окървавени пръсти безродни,
от маски и кикот коварен, безсрамен.

Топли лъчи от сърцето си живо
да изпратя на непознат самотен,
да съм неговите съчки и огниво,
да се не чувства никога сиротен.

Скитнице съдба, ти навярно ще кажеш
къде, как, защо и до кога ще мога,
да газя кал и прах, да ми покажеш,
кога да спра и какъв ще е залога.

А залог ще има – зная. Ти нищо
не даваш, мила, без да вземаш накрая.
Остави ми душата, хляб и огнище!
Аз сама ще открия вратите на Рая.

07 04 2015