Време е
Не ме докосвай- не,
аз съм смразяващо студена,
а ти целия в пламъци облечен,
не искам да разтопиш обвивката-
нека си остана робиня,
от години на това ме учеха да се радвам,
сега то е част от мен,
няма около какво да тичам
с танцувални стъпки,
както като малко дете-
научиха ме на валс,
ала не се танцува сам,
посягам напред, настрани,
навсякъде е пълно с празнота
и задушната тишина,
залегнала преди години.
Не можеш да я пропъдиш,
така на пълна разруха ме обричаш,
зависима до кости ме направиха,
без страх към онези
грозни, пълни с чернота
създания, които скитат тук и денем.
Може би е време да избягаш-
огнено момче...
свикнал си на живот,
изграден върху плещите на подчинени,
нямаш място до мен, нима
ниско си паднал?
Хайде, какво стоиш!
Не гледай, тръгвай си,
с теб не мога да говоря,
непонятни са ми тези думи,
на друг език ли ми говориш?
Тръгвай си...
Няма време...
© Слънчоглед All rights reserved.
