Все тая
Избили са петната по ъглите
на всичките стени в апартамента.
Мухлясаха в зелено от сълзите,
които ти изплаках до момента.
Едно такова – тихо, като в крипта,
е в гъстокислородната ми стая,
а тихото боли. Като плесник е
за тая в мене.
Тая... Все е тая.
Недей да влизаш босоног при мене,
че от сълзите подът ми ще лепне.
В очите ми и влагата се пени.
Сърцето ли? След време ще укрепне.
Сред цялото панелно разложение
на чувствата, които в мен разкъса,
стоя и аз в средата. В положение,
което не желая на врага си.
Разбита. Смачкана. Сама. Кървяща
извънаортно – вътрешно; утробно…
Сипи си вино. В скрина има чаши.
Добре дошъл си. Чувствай се удобно.
Предлагам четири стени със мухъл.
(Съседите ми знаят, няма страшно.)
Не знаят само, че си още тука,
но утре ще научат. (Щом заплача.)
А тая в мене…
Тая все е тая.
И няма да се промени и утре.
Защото ù е тясна тази стая
за всички спомени за тебе вътре.
Проклет да си ако предложиш нови!
… за виното и сирене ли искаш?!
Ще стане Рокфор, ако ме докоснеш!
(Стените гледай - в мухъл са, горките!)
Напий се и започвай да ги чистиш -
не позволявай пак да се разплача!
Да бъде сухо днес от теб зависи!
Да бъде „чисто” да съм „С ТЕБЕ” значи!!!
Но… все е тая ТАЯ срещу тебе.
А стаята ми… тя не е виновна –
стените си издигнал срещу СЕБЕ СИ,
заточил си ме като в преизподня
във теб самия, за да те изплаквам;
стените ти от мене да мухлясват;
а ти да си доволен, че съм жалка,
докато страховете ми нарастват…
Стена си бил?!
Помни от мен обаче:
ще рухнеш бавно - тухла подир тухла.
… защото щом „все тая” я разплачеш,
не ставаш за СТЕНА.
А ставаш
мухльо.
© Лора Димитрова All rights reserved.
...дори и името ти харесвам...
