Втори шанс
Безумната любов в миг отмина,
залутахме се двама из света
и като пролетна картина
спомените галеха ни мисълта.
Аз живях далеч от тебе,
търсех други да се утеша,
но сърцето ми се бореше в мене,
шепнеше ми, че греша...
Отказах аз да го приема...
и захвърлих някъде жарта
там, в самотната камина,
стаена в моята душа.
Защо тъй лесно се отказах,
питаше ме вятърът навън...
а когато нощем тихо плачех,
чувах утешителен дъждовен звън.
Всички знаеха, че те желая...
че не съм безразличната жена,
под ръка с теб към рая
единствено можех да вървя.
Един ден реших да се завърна
в родния ни малък град,
ти с плахи длани ме прегърна,
затрепери лудо мойта плът.
Така никога не си целувал...
така никога не съм те любила и аз,
с вяра все към мене си пътувал,
желал си мойте устни, моя глас.
Втори шанс си дадохме тогава...
загърбихме болезнените дни,
обичта в сърцата ни остава,
погалиха лицето влюбени сълзи.
© Мария Амбова All rights reserved.
