Безумната любов в миг отмина,

залутахме се двама из света

и като пролетна картина

спомените галеха ни мисълта.

Аз живях далеч от тебе,

търсех други да се утеша,

но сърцето ми се бореше в мене,

шепнеше ми, че греша...

Отказах аз да го приема...

и захвърлих някъде жарта

там, в самотната камина,

стаена в моята душа.

Защо тъй лесно се отказах,

питаше ме вятърът навън...

а когато нощем тихо плачех,

чувах утешителен дъждовен звън.

Всички знаеха, че те желая...

че не съм безразличната жена,

под ръка с теб към рая

единствено можех да вървя.

Един ден реших да се завърна

в родния ни малък град,

ти с плахи длани ме прегърна,

затрепери лудо мойта плът.

Така никога не си целувал...

така никога не съм те любила и аз,

с вяра все към мене си пътувал,

желал си мойте устни, моя глас.

Втори шанс си дадохме тогава...

загърбихме болезнените дни,

обичта в сърцата ни остава,

погалиха лицето влюбени сълзи.