Второ посвещение на Сид Барет
Не те открих... Сърцето догоря
като изпушена цигара
в чужди пръсти...
Разпадаха се в пепелника залези,
които домакините
изхвърляха.
За да е чисто.
Всичко да е чисто...
Докато търсех в лабиринти
от артерии
потайни аневризми,
които да взривяват
градивните частици
на кръвта ми
и да усукват на обратно
времето,
избърсваха до блясък
масите.
И всичко беше чисто.
А пръстите ми се втечняваха
и капеха в космическото черно
на очите ти
и пак не можех да те стигна,
не можех да те чуя,
изгаряше в крилете ти
безумството
и шизофренната ти
музика
изпепеляваше планетите...
... А те душата ми отнесоха,
за да я изперат
от лудостта и...
И да е чиста...
Така останах
в усмирителната дреха
за доживотно проумяване,
че ние сме съвсем обикновени
и невъзможната утеха
да те виждам
от огледалната Вселена...
1982 година
© Валентина Ангелова All rights reserved.
Само ще отбележа,че по онова време до голяма степен аз самата се изживявах като Сид Барет и сега от дистанцията на годините не виждам в това драма,но за някои хора беше трагедия и лудост. Стели,да,различен е,благодаря
