Вълк

Ето го. Най-накрая го срещнах.
Той тичаше неукротен.
Погледна ме, застана насреща
и аз останах вцепенен.

Той спря се за миг, повърна се малко,
огледа се мълчаливо и плахо.
Погледнах го аз и веднага попих красотата в него,
макар и за малко.

Огледа ме той с тези жълти очички,
всяващи във всекиго страх.
Останах така безмълвен, различен,
сякаш чужда за мене бе тази гора.

Погледнах вълка за последно, замислен,
сякаш ме попари слана.
Побегнах тогаз, може би без да искам,
но водеше ме тогава страха.

И клоните кърших и храсти събарях,
щото исках да се оттарва.
По снега се пързалях, на кълба се търкалях,
но живота си исках да пощадя.

Бягах и бягах все едно, че на място,
а той идваше все по-близо до мен.
Със зъби и нокти оттървах се,
но за малко аз да бъда заловен.

Най-накрая зададе се селото малко
и щастие в мен то озари,
а мръсната гад ме преследваше,
но жалко, че щастието той не улови.

Вълкът се отказа с явна омраза.
Към мен той погледна с гняв.
Уплашен тогава по-силно започнах да бягам
и прибра се той  в тъмни гори.