Върви, аз ще те чакам...
Затворих очи. Мислех, че е сън.
Но... наистина не сънувам.
Пред мен си ти - онзи, който сънувах.
Не искам да губя.
А теб да запомня такъв,
онзи, същият, в чиито прегръдки потънах.
Усещах дъха ти върху мен,
усещах - отчетливите удари на сърцето,
които отмерваха всеки миг,
а времето - както винаги бързаше.
Усещах ръцете ти - най-после вплетени
в моите, или заровени в косата ми...
Усещах устните ти - върху моите,
още трептят целувки по мен,
парещи и докосващи...
Не посмях да отворя очи,
може би щях да те изгубя,
някъде в тъмното, под ръждивата
светлина на някаква стара лампа,
която мъждукаше едва, едва.
Ти каза, че тръгваш...
Поех си въздух, нямаше как да заплача.
Видимо.
А душата ми вече го правеше...
Очите ти бяха влажни... от мъглата ли?
Докоснах ги с устни, солени сълзи...
Не плачи. Пак ли си тъжен?
Недей. След малко тихо ще си тръгнеш,
нататък,
но ще останеш в мен,
защото...
Върви, аз ще те чакам...
05-06.12. 2007 г.
© Нели All rights reserved.
