Въздух
А всъщност аз не мога да си спомня
без тебе как да дишам. И да бъда.
Денят се случва сив и монотонно
ме влачи в своя ход. И ме препъва.
Кръстосала ръце, нахално - млада,
(макар със ситни бръчки край очите.)
в дълбокото пред себе си пропадам,
а твоят бряг е стръмен за обичане.
И знаеш ли, подпалих всички мостове.
Каквато бях - не съм. От дълго време.
Пашкулът ми увисна върху острото
предчувствие за предопределеност.
Да, може би сега съм много дръзка,
(гласът ми се провиква чак до Бога!)
но вярвам във щастливата развръзка
и истински те чувствам. И не мога
без тебе да си спомня как да дишам,
щом всеки дъх е всъщност любовта ти.
По стръмното пристъпвам. Много тиха.
И обичта се сбъдва. Под крилата ми.
© Руска Назърова All rights reserved.
