Ясно
Спомням си големите ни чаши
в кухнята със сините стени
и масата, застлана със чаршафи,
избелели от засъхнали сълзи.
Както го заключихме отдавна,
седи домът ни празен и студен.
Споменът за чувството във него
избледнява. Избледнява с всеки ден.
Приела съм, че няма да се върна.
Примирила съм се. По-добре звучи.
Всеки път, щом чуя за България, потръпвам
и блясък на надежда пламва в моите очи.
Нахално във съня ми влизат спомени,
вряла ледена вълнá – щастлива мъка.
Проплаквам пак поредната си нощ и
чакам вечността под мен да се пропука.
И плача и то гневно, ядно, бясно,
викам на съдбата, дето злобно ми се мръщи,
но не ме е страх от нея, то е ясно –
на следващата сутрин няма да съм вкъщи.
© Ралица Костова All rights reserved.
