За двама
Приех съдбата. Ти да си далече,
някъде във паралелен свят.
Но чувствам те, макар обречена,
че с мен ще си до сетния ми час.
Кълбото се изнизва, аз го зная,
от болка обладано все по теб,
а думите ми, верни глашатаи,
свръзка ще са... от света нелеп.
Не ще ги спирам. Нека да говорят.
Да плачат, да крещят, да будят Бог.
Защото вярвам, че ме чуваш в Рая
и писането не е монолог.
Изгарям като сива вощеница,
но има ли го пламъкът в ноща,
ще паля, рожбо, таз душа, що иска
за двама да разпръсква доброта.
15.04.2018
© Таня Мезева All rights reserved.
