За нашата надежда
По урви и по скатове пълзяхме!...
Посрещаше ни вятър вледенен...
Но въпреки туй, все напред вървяхме...
Посрещахме Деня си нероден!...
Надеждата когато зарастеше,
огряваше ни милият топлик!...
Макар насреща ни стихия да ревеше.
Ний чувахме един родилен вик...
Той сгряваше премръзналите пръсти...
Сърцата ни зареждаше с любов!
Съшиваше разкъсаните части,
даряваше ни с майчина любов!...
Не дай Бог, щом изчезнеше в мъглите,
забулваха ни черни небеса!
И тутакси умираха ни дните...
Проклинахме се ние начаса!...
Но светнеше ли тя отново на небето...
Надникнеше ли с изгрева и тя!
Посрещахме я като нещо Свято!
И търсехме да ù дадем цветя!...
© Христо Славов All rights reserved.
