За последен път
Ще бъде толкова логично и красиво утрото без теб,
Когато в миг наистина ще си отида.
И ще са недостижими и безмълвни планините ми от лед,
За теб издигнати,
които ти дори и да преминеш,
Ще намериш празнота,
От теб създадена, от мене сто пъти спасена
И накрая с осъзнатият ми избор, без вина
Завинаги за тебе съхранена.
Ще те гледам като Враг,
С когото ми е скучно да воювам.
Ще ровиш в мислите си пак и пак...
Какво ли си пропуснал и дали не се преструвам.
Ще дишаш тихо, лесно осъзнал,
Че този път наистина не се шегувам.
И само и единствено инстинкта - мене някога на тебе дал,
Ще ти говори, че наистина отплувах.
Там, в дълбоките води,
Където ти ще се удавиш.
Там, където надали
Ще е възможно да ме хванеш.
Там, където всичките ти страхове
В мене водопадно грохотно се вливат.
Там, където няма брегове
И слабите, предатели, слепци
Сами съдбата си избират.
Така ще стане, знаеш го нали?!
Знаеш, но едва ли осъзнаваш.
Ще ровиш гроба ни, за нашето "Преди",
Но ще откриваш само слама.
Сламата на русите коси,
Които няма как да сбъднат
Моите катранени очи,
Превърнали съдбата ти във въглен.
Въглен, тлеещ винаги за таз,
Която бях за тебе.
Твоята Любов и Огънят, и второто ти Аз,
Което днес прахосваш и е непотребно.
Което гледаш като Враг.
И точно него ще намериш!
Което те спасяваше и вчера, всеки ден... И днеска пак,
А ти с безумни грозни цифри мериш!
Което всъщност, прав си - не разбираш.
Непонятна бях за теб и днес, и вчера и преди година...
Погази всичко, но повярвай ми, простих
Бруталното убийство на Любов.
А този стих
Е за да знаеш, че не ще ми липсва, измамния ти вълчи зов,
Това което днес видях
И всеки ден пред мене виждам.
Обърнатия гръб, безсрамния ти грях,
Обруганите ми чисти мисли.
От обич те създадох и държах
главата ти, че да не се удавиш.
И канари и урви аз до тебе извървях,
За да ни има... но ти с твоя път не се справи.
Така оставам днес.
Без теб,
Защото никак тази празнота не е за мене.
Така оставаш днес.
Без мен,
За първи път... защото е последен!
© Лора All rights reserved.
