За родителите ни
Сега, когато ги изгубих
и станах истински сирак,
стоя пред спомените груби
и преосмислям всичко, пак.
Сега болезнено ги няма!
В душата ми е празнота...
Скръбта ми е по тях голяма!
По друг ми е сега света.
За тях до края им останах
детето, малкия им син.
И обич, и голяма рана!
Надеждата им до "амин"!
... Децата ни изпълват с радост.
Оставаме чрез тях в света.
Със тях живеем втора младост,
чрез тях си гоним и целта...
Но щом пораснеме големи,
нещата иначе стоят,
децата пак са наште теми
и възрастните не важат!
Забравяме от где сме ние
и кой ни е въвел в света!?
И зад тревогите се крием,
забравяме за любовта!
Но идва Видов ден, когато
оставя ни света без тях.
Тогаз проклинаме Съдбата
и затъгуваме за тях!
27.10.2011 г. София
© Христо Славов All rights reserved.
