За страха, вятъра и децата
И вятърът е бял като лавина,
върти снега, ухилен до уши.
Тя - зимата, е негова богиня
с кристално чисти, ледени очи.
Рисува я, с дъха си, по стъклата
и съска в удоволствие от тях,
а румените бузки на децата
пощипва закачливо и със смях.
Поспре за малко, после се усили,
чак тишината вие от уплаха,
а той, щастлив, като кобила цвили
и хвърля сняг под врабчовата стряха.
Земята, като нива побеляла,
поклаща свойте снежни класове,
реката от уплаха се е спряла,
притисната от тежки ледове.
Единствено децата са щастливи,
не се страхуват те от ветрове.
Очакват ги пързалките красиви...
Децата са над всички страхове.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
