Не зная как забравих и кога,
но най-неканено се вмъкна в мене,
навярно гонено от самота,
едно уж лекичко земетресение.
Разбърка ми разломите, а с тях
бях свикнала почти като с роднини:
кой от любов нещастна, кой от страх,
че трупам грешки все по-непростими,
че не четеш в очите ми море,
а само кротки, уморени дюни,
че между нас невидимо расте
стената на неказаните думи. ...