Заключен спомен
Някой глухо почука, помоли да влезе,
леко дръпнах резето, сърцето се сви,
прималя ми и слънцето сякаш залезе,
в необятните тъжни и влажни очи.
Кой си ти? - го попитах, а сърцето ми плачеше,
- Аз самотник съм и за душата си търся храна,
беззащитна и гола е, гледай как влачи се,
и очаква от някъде къс топлина.
Протегнах ръка да избърша сълзите,
набраздилите бръчки в сковано лице.
Проблясваха белези сиви по устните,
и усетих как тупка сломено сърце.
Късно е страннико, видя ли веригата,
как е плътно залостила тази врата.
Прогизнал е прагът отдавна от влагата,
и нямам за тебе от мойта храна!
Падна мрак, а душата от болка се гърчеше,
в окото надникна кадифена сълза
и прошепваше - свърши се, свърши се, свърши се!
А мракът зловещо над мен изпълзя.
© Миночка Митева All rights reserved.
