Високо над сивия свод на града
планината издигаше своята стряха.
Изпратен от слънцето,
в нежна мъгла
пълзеше по белите камъни мрака.
Потапяше бавно лицата на сенките.
И издължени,
с хлътнали бузи,
дълго се взираха те изумрудени.
Вън светлините се бяха изгубили.
Запада с облачнорозови къдри
пак се отдръпна. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up