Зашити мисли
Зашити мисли
Ще изровя в мъката живот,
и от жарта без плам - любов,
в безчувствената пупур - благослов,
по днешни белези геройски зов...
От люлката до гроба
през облаци и хиляди слънца - без злоба,
с прорязана с неволя тая плът
и с дух с нашивки от тревога.
На сухата земя,
незрящи,
мръсни
и снизени духом,
мълвят с талазен писък
блажените кервани на властта.
А пътят как след тях ехтеше!
Разказваше ми грозните слова -
за стъпките безславни
на безкръвна и попарена следа.
Да ги догоня ли?
Да ги спася?!
Да ги презирам ли, кажи?!
В злобата им, в калта им,
аз давех се, изплувах и летях.
От чуковете им градях с отрова,
а вечер разрушавах със светлина.
Те! Скулпторите на поквара.
Сега пред криво огледало,
светът изглежда тъй красиво смешен.
Пак
мъчно,
елегично
и трагично,
пламта в свещта догаря.
И сещам, че единствено нощта припява:
"Дали светът е песен?"
ДА - светът е песен!
А нотите - дъжда на подранила есен.
© Джоана All rights reserved.
