Защо?
Виновността е само кръст човешки,
препъване от хиляди въпроси,
зад нея хвръкват низове от грешки
и се забиват в теб като откоси.
Щом пътят е мастилено индигов,
болят до кост от взиране зениците.
Да го вървиш все нещо не достига.
По него изкълвани са трошиците.
Разсъмването се оказва трудно,
а кратерът на раните – дълбок.
С приведено небе – съвсем безлунно,
виновността превръща те на роб.
Пълзи тъгата ти, в деня пролазва,
способна да те свие на кравай.
Човекът може сам да се наказва,
в началото да вижда само край.
Да съди може и да се осъжда,
безмислено със съвестта да спори
и с мах един лъчите да пропъжда,
стена да си издигне пред простора.
И да вали пороят от очите му,
следите от солта да се повтарят,
а някъде от ъгъла мечтите му,
като жигосване да го изгарят.
Виновността е само кръст човешки,
а дяволски умеем да вменяваме.
Защо ни е да палим после свещи,
щом можем да посягаме на храмове?
© Ани Монева All rights reserved.
