Защо ли не плачем, когато умираме
Защо ли не плачем,
когато умираме?!
Защо ли не помним,
когато се раждаме?
Боли ли?
Със писък в живота се вграждаме...
Боли ни и плачем,
докато растем...
Пораснем ли, плачем –
душевен проблем.
Щастливи, обичани,
нервни, разстроени,
сълзите се леят –
дъжд неспирен, пороен.
Обидени, хулени,
мрачни, ранени –
все сълзи,
реки от емоции стаени.
Защо ли не плачем,
когато умираме?!
А с поглед изяснен
във живота се взираме...
„Защо ли сме плакали?”-
мъдро се питаме.
„Животът е кратък.
Само мах при отлитане!”
© Надежда Борисова All rights reserved.
