Защо не ме прибра...
Защо не ме прибра,
когато бях в ръцете ти проклети?
Защо се подигра
и караш ме да пиша тез куплети
(кому са нужни те, ако не са сонети)?
Не съм ти гневен, не, дори не съм ядосан,
но знай, че нашата любов виси на косъм.
Нали бях само твой... та цели две години...
Защо внезапно би отбой, кажи... отговори ми!
Мълчиш, скатала нейде слабото си тяло.
Усмихната навярно и цялата във бяло.
Кажи защо ме върна към живота -
осакатен, без кръст и без голгота...
Сега ми трябваш, как не го разбра?
Студено е и пусто, мрак, тъга...
Криле веч' нямам, нямам и простор
и слънцето не вижда моя взор.
Уби твореца в мен, прибра душата,
а тялото изхвърли на земята.
И днес кому съм нужен, ти не питаш...
Залъгваш други, нейде скиташ...
И налудувала се, пак при мен ще се завърнеш,
когато най-щастлив съм, ТИ ще ме прегърнеш.
Ще ме целунеш, ще ме поведеш във мрака...
Добре поне, че мама там ме чака....
© Станимир Карагьозов All rights reserved.
