Търкулнах се наивно в големия ти свят.
Не знаех, че такива измамил си хиляда —
невинни като мене, с душа от меден цвят.
Попях на твойто рамо. И после ме изяде.
А мислех се за умна. За хубава, добра.
Какво като на Господ му свършило брашното...
От нощви лековерност изстъргал и събрал.
Замесил ме и с щипка мечтателност в тестото.
Не чаках да изстина. Направих квантов скок.
На всички хитроумни им светва жълта крушка —
такива като мене са просто гроздов сок.
Не ставаме на вино, забрули ли градушка. ...