Очите ми са бедни на небе.
Земята в тях човешки натежава.
В пространство, отесняло за криле,
и въздухът не стига за раздаване.
И чудно как в такова безнебесие
се раждат облаци, а капките растат
във някаква измислена прогресия.
Набъбват, и потичат, и болят.
В такива дни небето пада ниско.
Зениците се пълнят с кислород.
И цялото очакване избликва
след толкова сподавяна любов. ...