Завеса
Как ли не съм се опитвал
да яхна нощните бездни,
с никой не съм се допитвал
има ли съд и възмездие,
защото надничам безсрамно
в окото далечно на Бога,
дали по пътека измамна
ще кретам, вървя, в изнемога.
Ключът е ръждясал във храма,
забравен, захвърлен в олтара,
пунктирни черти в Пентаграма
кодират наследството старо,
сега главата си блъскам
над ребуси, символни знаци,
какъв ли секрет неизлъскан
е жертва на чужди мераци.
И в тайните, често опасни,
безжалостни зъби се впиват,
съдбата остава неясна,
рани кръвта не попиват,
окото далечно на Бога
затворено често остава,
стихиен, безмилостен огън,
гори, руши, разпилява.
© Димитър Станчев All rights reserved.
