Зло
И е страшно – единствено мрак.
Празен пъкъл (сама съм си демон).
Аз съм своят най-яростен враг,
а гневът ми е здравото стреме,
във което забивам пети
и пришпорвам нанейде душата.
И препускам. Ехидно кънти
(с 5 по Рихтер) денят за разплата.
Няма начин да не платя.
Нощ след нощ ми набъбва сметката.
Искам просто да спя, и да спя.
Но се блъскам – животно във клетка,
но се впива в плътта ми метал -
всяка мисъл е рязка, наточена
като връх на дамаски кинжал,
като края на кръста оброчен,
във пръстта (във тлента ми) забит.
Искам прошка, не благости, Боже!
В тоя скапан житейски гамбит
все съм пешката в нечие ложе.
Всеки мускул (сърцето и то)
от убийствена болка се кърти.
И дано да устискам, дано
не се срутя в средата на пътя...
© Ели All rights reserved.
