Знаеш ли, когато си тръгна, всъщност вече те нямаше,

даже се чудя дали изобщо беше тук...? 

Някак от нищото, докато ореолът ми се разрушаваше,

усетих, че след теб няма да има и друг... 

Колко пъти те гоних, подритвах, оплитах, крещях,

усещах, че утре е близо, а после е мрак,

исках вечност, знаех, че не стига да съм само грях,

а ти се усмихваше от прага и влизаше... пак...

Различно усещане, цвят, светлина,

аромат на цветя, обвит в студа,

всичко носеше белег на истинско,

а какво ми остана? Мъгла... 

Знаех, че ще боли... само се питам:

защо да си тръгна навреме не ми позволи...?!