Apr 2, 2007, 4:01 PM
***
2 мин reading
Изтича по коридора, чийто стени бяха издраскани или украсени с надписи от рода на: "Къде си, Мишо, чакаме те с водка?!", "Отваряй, нещастнице!" (до една врата) или многозначително: "Валя"... Портиерката я спря и попита, дали си тръгва, а след това я отписа. Очите й се пълнеха със сълзи... без да иска, но окончателно се пълнеха. Взе да рови из чантата си, за да си намери телефона. В ръцете й попадаше всичко, но не и той - цигари, запалка, гланц за уста, ключове, но не и този скапан телефон. Започна да се спъва в нескопосано подредените върху калта плочки, докато се опитваше да задържи глупавите си сълзи и да намери телефона. В тази бездънна чанта беше вечна бъркотия. Намери телефона.
- Ало, Ива, можеш ли да говориш? - усещаше как трепери гласът й, но не можеше да спре проклетите сълзи.
- Да, казвай...
- Не знам къде се намирам. Боли ме всичко. Помогни ми!
-Кво? Къде си?
-Не знам!
-Успокой се, кво е станало?
Всичко се завъртя пред очите и и започна да почернява.
- Ще ти звънна след малко.
- Кво? К...
Затвори телефона, преди да падне на земята.
Чувстваше се самотно, адски изкривено и самотно. Светлините в дискотеката ту я заслепяваха, ту освеяваха останалата част от залата и вероятно заслепяваха някой друг. Беше с бившия си приятел, за когото беше почти забравила по каква причина е бивш. Това всъщност я караше да се чувства уютно. Беше решила, че тази вечер няма да взима наркотици, макар , че беше трудно да му откаже. Той се изявяваше като двигател на добро настроение - май това беше една от причините да е бивш. И понеже се чувстваше самотно, се съгласи и взе. Усети прилива на онази енергия, на онова състояние, в което можеш да различиш музиката на отделни, несвързани тонове и след малко пак да ги слееш. Продължи да пие. Виждаше музиката в цветове и странно - точно в момента, в който я заслепяваха светлините на дискотеката, музиката спираше, после започваха да се различават тоновете и пак се сливаха в цяла мелодия. Бившият беше близо, изчезваше, появяваше се пак и отново тя усещаше уют. Затвори очи. Зелено, синьо, лилаво, червено, жълто, пак лилаво, музиката пак спира и отново започва. Невъзможно красиво! Невъзможна вечер. Бившият се запиля някъде. Останалите познаваше бегло, почти не. Смях. Зелено, синьо...
Слънцето блестеше в очите й. Стана от леглото. Беше в някаква непозната стая, гола. Дрехите и бяха на земята. Стресна се, погледна през прозореца. Блокове. Облече се, усещаше цялата тежест на тялото си. Не помнеше нищо от вечерта. Малко я болеше. Облече се бързо, вратата беше отключена, изтича по коридора, чийто стени бяха издраскани или украсени с надписи. Очите и се пълнеха със сълзи. Взе да рови из чантата си, за да си намери телефона. Започна да се спъва в нескопосано подредените върху калта плочки, докато се опитваше да задържи глупавите си сълзи и да намери телефона. Намери телефона. Набра Ива, не успя да каже почти нищо. Всичко се завъртя пред очите и и започна да почернява. Припадна върху калните плочки.
_________________
- Ало, Ива, можеш ли да говориш? - усещаше как трепери гласът й, но не можеше да спре проклетите сълзи.
- Да, казвай...
- Не знам къде се намирам. Боли ме всичко. Помогни ми!
-Кво? Къде си?
-Не знам!
-Успокой се, кво е станало?
Всичко се завъртя пред очите и и започна да почернява.
- Ще ти звънна след малко.
- Кво? К...
Затвори телефона, преди да падне на земята.
Чувстваше се самотно, адски изкривено и самотно. Светлините в дискотеката ту я заслепяваха, ту освеяваха останалата част от залата и вероятно заслепяваха някой друг. Беше с бившия си приятел, за когото беше почти забравила по каква причина е бивш. Това всъщност я караше да се чувства уютно. Беше решила, че тази вечер няма да взима наркотици, макар , че беше трудно да му откаже. Той се изявяваше като двигател на добро настроение - май това беше една от причините да е бивш. И понеже се чувстваше самотно, се съгласи и взе. Усети прилива на онази енергия, на онова състояние, в което можеш да различиш музиката на отделни, несвързани тонове и след малко пак да ги слееш. Продължи да пие. Виждаше музиката в цветове и странно - точно в момента, в който я заслепяваха светлините на дискотеката, музиката спираше, после започваха да се различават тоновете и пак се сливаха в цяла мелодия. Бившият беше близо, изчезваше, появяваше се пак и отново тя усещаше уют. Затвори очи. Зелено, синьо, лилаво, червено, жълто, пак лилаво, музиката пак спира и отново започва. Невъзможно красиво! Невъзможна вечер. Бившият се запиля някъде. Останалите познаваше бегло, почти не. Смях. Зелено, синьо...
Слънцето блестеше в очите й. Стана от леглото. Беше в някаква непозната стая, гола. Дрехите и бяха на земята. Стресна се, погледна през прозореца. Блокове. Облече се, усещаше цялата тежест на тялото си. Не помнеше нищо от вечерта. Малко я болеше. Облече се бързо, вратата беше отключена, изтича по коридора, чийто стени бяха издраскани или украсени с надписи. Очите и се пълнеха със сълзи. Взе да рови из чантата си, за да си намери телефона. Започна да се спъва в нескопосано подредените върху калта плочки, докато се опитваше да задържи глупавите си сълзи и да намери телефона. Намери телефона. Набра Ива, не успя да каже почти нищо. Всичко се завъртя пред очите и и започна да почернява. Припадна върху калните плочки.
_________________
© Цветелина All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Интересно написано.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Харесва ми как е предствена идеята за непрекъсваемост,всичко е така слято,сякаш всеки ден се случва на героинята и тя не може да различи реалност от сън.