– Рак, за жалост.
Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче.
– Но спокойно, Госпожо, този вид рак вече го лекуваме. Малко късничко идвате, но мисля, че ще се справим.
Нямам спомен какво бърбореше тази лекарка. Излязохме двете от кабинета в пълно мълчание. Прибрахме се бързо. Тя си легна веднага като прошепна :” На баща ти нито дума, чу ли?” Аз се защурах нагоре-надолу, кършех пръсти, хапех устни и се чудех какво да правя. Дали да се обадя на татко въпреки всичко. Разяждаха ме съмнения, колебания и се обвинявах както никога до тоя момент. Защото когато си бяхме семейство живеехме много, много щастливо. Ходехме на люлки, на море, на кино, на пазар, на футболни мачове – всичко вършехме тримата заедно, дори и чиниите миехме заедно. Мама и татко имаха голяма любов и ме бяха нарекли на тях двамата – Светлозара. Мама Светла и татко Зарко. Те изглеждаха като имената си – мама винаги сияеше с особена светлина, а татко беше винаги забързан и усмихнат като „щастливото зарче” от една моя игра. Казв ...