Mar 8, 2007, 4:18 PM
***
4 мин reading
Аз... виж – наистина съжалявам за всичко, което ти причиних – промълви той и сведе глава.
Тя повдигна вежди.
- Не! Не ти ми го причини. Аз съм виновна! Допуснах грешката да ти кажа „ Да” – тя се усмихна, но всичко беше фалшиво! Всичко, освен думите й.
- За грешка ли го считаш?
- А не е ли? – гледаше го студено – Най-голямата грешка в живота ми, бих казала!
За миг последва гробовна тишина. Гледаха се в очите, но не като преди. Нямаше я онази обич, в неговите - изкуствена (както се бе разбрало по-късно), а в нейните истинска. Явно не издържа на безизразния й студен поглед и сведе глава.
- Да! Както и очаквах! Отново тази безсилна фиозномия, без да заемеш позиция, без дори да си измислиш оправдание - беше разочарована и... гневна. – Същият си си!
Сякаш само чрез тъпия си поглед беше разпалил хиляди чувства в нея, които я караха да подивее от ярост. Обърна се ядосано, прескачайки една голяма преспа сняг и ако не я бе уловил за ръката, щеше да се запъти по побелялата алея. Вгледа се в очите й! Леките светлинки от заскрежените паркови фенери ги правеха обаятелно красиви, но той не виждаше нищо... нищо, освен болка. Можеше ли да е причинил толкова болка на това плахо и жизнерадостно до преди няколко дни създание. И защо, по дяволите, осъзнаваше нещата толкова късно... О, само да можеше да я целуне! Леко и нежно... с чувство. Една снежинка падна точно на долната и устна и се стопи, сякаш никога не е съществувала.
- Аз... аз...
- Да, знам, че Ти! Винаги си Ти! – нервно се отскубна от топлата му ръка. – Кога поне веднъж ще забравиш себе си и ще помислиш за останалите. Не за мен! За приятелите си, за роднините си. Кога ще осъзнаеш, че важно е не материалното!?
- Аз те...
- Не искам да чувам продължението. Не ти ли стигнаха всички лъжи, Сам?
Сигурно погледът и бе по-студен от температурата в момента, а тя никак не бе висока. Само... само да можеше да я целуне и тя отново да му вярва, защото този път бе истинско. Този път той можеше да забележи всеки неин жест и да вложи значение в него. Можеше да бъде само нейн! Вечно! Не защото трябваше, а защото го желаеше от цялото си сърце. Беше ли късно?... Загледа се в очите й... Наистина ли беше късно за любовта му? Сякаш бе безчувствена... само болка!
Той леко улови ръката й и докосна пръстчетата й. Беше студена!
- Ти замръзваш! – процеди той и я погледна притеснено...
- Нищо ми няма...
Но какво ставаше. Сините й очи се насълзиха и... сякаш кристалче обходи лицето й... Станаха две, три, стичащи се надолу. С едно пръстче той докосна нежната кожа и попи едното. Тя го погледна с толкова болка и прехапа устни.
„Обичам те„. Искаше да го изрече, но нямаше сили. Толкова искрено отекваше в него! „Обичам те„. Това си повтаряше, докато се взираше в мокрото й личице... Но тя не вярваше. Знаеше, но не вярваше. Притъпяваше своята любов. Болката я притъпяваше и не й позволяваше да я последва.
Леко отстъпи, поклащайки глава. Искаше да следва сърцето си, но уви - вече не можеше... Сълзите се стичаха, а тя правеше малки крачки назад...
- Остани – прошепна той – Моля те!
„Моля те„. Това отекна в съзнанието й, но не му вярваше. Отстъпи назад, завъртя се и побягна. Кристалчетата! Стичаха се по лицето й . Знаеше само, че трябва да избяга. Да избяга от спомените и лъжите. Да избяга от всичко, което бе изпитала. Насълзените й очи не позволяваха да види, но това не и трябваше. Чу неговия глас след себе си, но не спря. Тичайки, скочи от тротоара на улицата. Виковете му станаха по-високи, но не чуваше какво й говори. Изсвири клаксон и тя се закова на място и се завъртя стреснато към източника на звука. Светлината от фаровете я заслепи...
*******
Гледаше я как отстъпва назад. Не! Не биваше. Момичето се завъртя и побягна. Той тръгна след нея, крещейки името й, но тя не спираше. Тичаше към улицата. Мислеше си, че ще спре, но тя тичаше. Един камион изскочи зад завоя .
-Никол! НИКОЛ! СПРИ! – но тя тичаше ли, тичаше.
Действието сякаш се разви за по-малко от секунда. Камионът не успя да спре и я удари. Сякаш перце, тялото и отлетя на два метра по средата на улицата. Тя... не помръдваше.
Гледаше като ударен. Това... това не беше истина... Що за ирония?
- Обичам те! – прошепна... и само за това имаше сили. Свлече се на земята. Не мигаше, сякаш бе забравил да диша. Гледаше телцето й, толкова съвършено лежащо там сякаш... Сякаш всеки момент щеше да стане и да извика изненада, с онзи жизнерадостен смях. Онази красива усмивка! Как не бе забелязал всичко това до преди... Защо не я беше притиснал към себе си... Сега нямаше да лежи там... Безжизнена и... с това пропито от сълзи лице.
Снежинките падаха върху вече образувалите се преспи и изчезваха в вече паднали. Допълвайки нищото и правещи го пълноценно. Танцуваха любовния си танц... без да бързат... Време имаше! Танцуваха необезпокоявани от чувствата, от околната болка, от детския смях или сълзи. Радвайки се на красивия си кратък живот... те просто... падаха!
Тя повдигна вежди.
- Не! Не ти ми го причини. Аз съм виновна! Допуснах грешката да ти кажа „ Да” – тя се усмихна, но всичко беше фалшиво! Всичко, освен думите й.
- За грешка ли го считаш?
- А не е ли? – гледаше го студено – Най-голямата грешка в живота ми, бих казала!
За миг последва гробовна тишина. Гледаха се в очите, но не като преди. Нямаше я онази обич, в неговите - изкуствена (както се бе разбрало по-късно), а в нейните истинска. Явно не издържа на безизразния й студен поглед и сведе глава.
- Да! Както и очаквах! Отново тази безсилна фиозномия, без да заемеш позиция, без дори да си измислиш оправдание - беше разочарована и... гневна. – Същият си си!
Сякаш само чрез тъпия си поглед беше разпалил хиляди чувства в нея, които я караха да подивее от ярост. Обърна се ядосано, прескачайки една голяма преспа сняг и ако не я бе уловил за ръката, щеше да се запъти по побелялата алея. Вгледа се в очите й! Леките светлинки от заскрежените паркови фенери ги правеха обаятелно красиви, но той не виждаше нищо... нищо, освен болка. Можеше ли да е причинил толкова болка на това плахо и жизнерадостно до преди няколко дни създание. И защо, по дяволите, осъзнаваше нещата толкова късно... О, само да можеше да я целуне! Леко и нежно... с чувство. Една снежинка падна точно на долната и устна и се стопи, сякаш никога не е съществувала.
- Аз... аз...
- Да, знам, че Ти! Винаги си Ти! – нервно се отскубна от топлата му ръка. – Кога поне веднъж ще забравиш себе си и ще помислиш за останалите. Не за мен! За приятелите си, за роднините си. Кога ще осъзнаеш, че важно е не материалното!?
- Аз те...
- Не искам да чувам продължението. Не ти ли стигнаха всички лъжи, Сам?
Сигурно погледът и бе по-студен от температурата в момента, а тя никак не бе висока. Само... само да можеше да я целуне и тя отново да му вярва, защото този път бе истинско. Този път той можеше да забележи всеки неин жест и да вложи значение в него. Можеше да бъде само нейн! Вечно! Не защото трябваше, а защото го желаеше от цялото си сърце. Беше ли късно?... Загледа се в очите й... Наистина ли беше късно за любовта му? Сякаш бе безчувствена... само болка!
Той леко улови ръката й и докосна пръстчетата й. Беше студена!
- Ти замръзваш! – процеди той и я погледна притеснено...
- Нищо ми няма...
Но какво ставаше. Сините й очи се насълзиха и... сякаш кристалче обходи лицето й... Станаха две, три, стичащи се надолу. С едно пръстче той докосна нежната кожа и попи едното. Тя го погледна с толкова болка и прехапа устни.
„Обичам те„. Искаше да го изрече, но нямаше сили. Толкова искрено отекваше в него! „Обичам те„. Това си повтаряше, докато се взираше в мокрото й личице... Но тя не вярваше. Знаеше, но не вярваше. Притъпяваше своята любов. Болката я притъпяваше и не й позволяваше да я последва.
Леко отстъпи, поклащайки глава. Искаше да следва сърцето си, но уви - вече не можеше... Сълзите се стичаха, а тя правеше малки крачки назад...
- Остани – прошепна той – Моля те!
„Моля те„. Това отекна в съзнанието й, но не му вярваше. Отстъпи назад, завъртя се и побягна. Кристалчетата! Стичаха се по лицето й . Знаеше само, че трябва да избяга. Да избяга от спомените и лъжите. Да избяга от всичко, което бе изпитала. Насълзените й очи не позволяваха да види, но това не и трябваше. Чу неговия глас след себе си, но не спря. Тичайки, скочи от тротоара на улицата. Виковете му станаха по-високи, но не чуваше какво й говори. Изсвири клаксон и тя се закова на място и се завъртя стреснато към източника на звука. Светлината от фаровете я заслепи...
*******
Гледаше я как отстъпва назад. Не! Не биваше. Момичето се завъртя и побягна. Той тръгна след нея, крещейки името й, но тя не спираше. Тичаше към улицата. Мислеше си, че ще спре, но тя тичаше. Един камион изскочи зад завоя .
-Никол! НИКОЛ! СПРИ! – но тя тичаше ли, тичаше.
Действието сякаш се разви за по-малко от секунда. Камионът не успя да спре и я удари. Сякаш перце, тялото и отлетя на два метра по средата на улицата. Тя... не помръдваше.
Гледаше като ударен. Това... това не беше истина... Що за ирония?
- Обичам те! – прошепна... и само за това имаше сили. Свлече се на земята. Не мигаше, сякаш бе забравил да диша. Гледаше телцето й, толкова съвършено лежащо там сякаш... Сякаш всеки момент щеше да стане и да извика изненада, с онзи жизнерадостен смях. Онази красива усмивка! Как не бе забелязал всичко това до преди... Защо не я беше притиснал към себе си... Сега нямаше да лежи там... Безжизнена и... с това пропито от сълзи лице.
Снежинките падаха върху вече образувалите се преспи и изчезваха в вече паднали. Допълвайки нищото и правещи го пълноценно. Танцуваха любовния си танц... без да бързат... Време имаше! Танцуваха необезпокоявани от чувствата, от околната болка, от детския смях или сълзи. Радвайки се на красивия си кратък живот... те просто... падаха!
© Деница All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Много тъжно и много истинско. Браво дени. Поздравче.
-
Нямам думи!!!!!!!!
Прегръщам те! -
А той я е обичал,колко жалко!!!Разминаване-често срещано в живота...Браво!!!
-
Много трогателно и толкова тъжно...
-
Хареса ми разказа ти! Чудесен е!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
