Всяка сутрин като се събудя в първия момент изпитвам някакво невероятно
блаженство, чувство за сигурност,покой. Усещам тялото си затоплено и отпуснато,завивките нежно ме обгръщат.До момента, в който си дам сметка,че всъщност това е моето легло в моята стая, моето тяло в моите завивки и което е по-лошо-това съм аз.
Никога през живота си не съм изпитвала онова блажено чувство за безгрижие,което обзема нормалните хора ако не често, то поне от време на време. Можеби го изпитвам само сутрин,когато не ми е ясно още аз ли съм или не съм. Стигам до извода,че на човек му е необходимо невероятно въображение,за да лъже преди всичко себе си,че животът е хубав. Знам,че винаги може да бъде много по-лошо,но ако тази мисъл трябва да ми помага да продължавам напред,няма да стигна далеч.Възрастта ми вероятно е причината да си задавам въпроса какъв е смисълът на всичко онова,което човеците вършат всеки ден и наричат живот. Отговорът няма да науча. Ще чакам отново с възрастта да спре да ме вълнува.
И така,събудила съм се. Свършила е нощта, която с безвремието и безсъзнанието си ме спасява от мен самата. Усещам смътно съня,който съм сънувала. Не искам да свършва.
Чувам шума от телевизора и новините,които майка ми гледа рано сутрин... 100 загинали и 300 ранени.....криза...наводнения.....катастрофа... „Новините” са всъщност една безкрайна криминална хроника. Наистина "освежителен и положителен" старт на моя ден. Излежавам се,за да свикна с мисълта за предстоящия ден.
Следващите около 12 часа прекарвам безсмислено и в стремеж да не съм трън в очите на другите. Хората обичат разнообразието,но мразят различното. Нито аз ги разбирам,нито те мен. Заобиколена съм от човеци,които са твърдо убедени,че заслужават всичко на този свят и че всичко им се полага по право. Телата си са превърнали в луксозни жилища за душите си и са се посветили на комфорта и поддържането на тези жилища.Те са тела с плътски души.
Аз съм превърнала тялото си в затвор, гледам през решетката на собствената си омраза към мен самата. Душата ми е бездомна, защото когато се опитах да бъда не плътска душа, а преди всичко дух хората възнегодуваха. Те не искаха да ми позволят подобно нещо. Нали така щях съвсем да се разгранича от тях, щях да се набивам и в слепите им очи. И какво щеше да стане с тяхното вечно „животът е прекрасен”? Не може да е прекрасен щом има един дух там някъде в ъгъла,който се мъчи да превърне тялото си в храм и така да развали симетрията и реда на техните луксозни обиталища. По-добре да съм затворена, обратното си е чист егоизъм.
О,спасение! Отново е нощ. Някога като малка четях много приказки и си спомням как в някои от тях героите,разни гарвани,чакали и прочее зловредни твари се превръщаха я в лебеди,я в принцеси или пък феи и вълшебници, когато слънцето залезе. Тук то отдавна залезе. Аз обаче съм си отново аз, в края на самотния си и безсмислен ден. Искам да стана лебед, а си оставам черна птица с празен поглед. Уморена съм от усилията си да се задържа на повърхността на безсмисления си живот. Лягам си и пак чувам криминалната хроника от телевизора. Интересно как хората успяват да си въобразят,че живеят в един „прекрасен свят” щом има толкова много мъка и нещастия....?Много просто – „ нали аз съм си добре...”.Заспивам и потъвам в моя свят,където да бъда самата аз не е нито грях,нито срам нито страдание. ‘Желаем ви приятна вечер и спокойна нощ драги зрители...” е последното,което чувам. Е,може пък и на мен да ми се случи нещо спокойно и приятно някой ден.Да,ден,не измамна нощ с измислени герои и фалшива радост в царството на Морфей. Блажени са вярващите......
© Десислава All rights reserved.