Руническа енергия

Дълбоко, някъде много навътре в считаната за опасна от хората гора имаше поляна. За нея се носеха легенди, че там младите върколаци претърпяват първата си трансформация. Дали това беше вярно? Върколаци в истинския смисъл съществуваха единствено във въображенията на вечно страхуващите се от новото и непознатото човешки същества. Те не признаваха специалността на другите раси, освен на великия елфи чести народ, и в мислите си дори ги считаха за врагове. Затова великите горни се бяха оттеглили сред природата, нежелаещи да общуват с останалите обитатели на света. Те живееха спокойно и за сега никой не ги закачаше. Демоните преди се бяха опитали да направят съюз с тях и мирният народ бе въвлечен във война, която не искаше да води. Обстоятелствата налагат много неща...

            Именно те бяха накарали великата рунотърсачка Шея да се скрие от погледите на повечето любопитни и желаещи да придобият силата на руните. Нейната красива опашка можеше да се види да пробягва някъде из гората, но рядко можеше да се хване или да се накара да преподаде някой друг урок. Както всички горни, и тя бе волна душа, малко саможива и избягваше контакти с останалите си животински събратя, освен ако не бяха рунотърсачи. Сега тя се излежаваше спокойно на полянката и чакаше, чакаше да се появи един неин специален ученик, който скоро щеше да стане самостоятелен рунотърсач и нямаше да се нуждае повече от нейната помощ. В ръка държеше един гладък камък със странно изображение, гравирано на него. Разглеждаше го с интерес, сякаш бе нещо ново и непознато. От отворената до нея торба се виждаха още много такива гладки камъни, но нито един от символите не приличаше на този, който сега тя държеше в шепите си.

            Изведнъж ушите на рунотърсачката се наостриха и започнаха да се въртят в различни посоки, а носът ù трескаво душеше въздуха. Непознат се приближаваше и това не беше ученикът ù, дори не беше горн. Едва доловимата миризма на сяра и барут предупреждаваше Шая да се махне и да избяга, но тя бе силна магьосница, можеше да се справи срещу някакъв слаб враг. Подсъзнанието ù обаче крещеше, че идващото насам не е нито слабо, нито има някакви добри намерения. Тя се изправи и нарами торбата с камъните. Те бяха за нея по-ценни дори и от живота ù и не би ги оставила тук. Те бяха плод на едномесечен неспирен труд сред гората и околностите ù. Дори за тази, за последната руна, беше измолила обитателите на снежната платформа и за сега тя бе уникална в колекцията ù. Ловката горна се шмугна между дърветата и зачака да види кой ще се появи. Крайно любопитната ù природа не ù позволяваше да си плюе на петите, без да поглежда какво оставя зад гърба си и това щеше да ù изиграе лоша шега. Противникът бе дошъл за нея и никого другиго.

            Заплахата дойде отгоре – нямаше голям шанс за спасение. Един демон с широки ципести крила се спусна над рунотърсачката. Беше я наблюдавал дълго време отвисоко и сега нападаше, сякаш ястреб връхлиташе върху групичка малки патета. Бързата Шея веднага успя да се скрие в един храст. Сърцето ù биеше ускорено, а ръцете ù конвулсивно стискаха чувала с руните. Не трябваше да ги губи, но за съжаление товарът бе твърде тежък, за да се бяга с него дълго време. Демонът се изправи на два крака, пуши въздуха и сякаш целият горски аромат се абсорбира в белите му дробове. Мирисът на сяра и обгоряло се засили. Шея не можеше да повярва, че се страхува. От времето на войните обитателите на гората и Гардия се бяха били заедно срещу хората. Сега обаче малко по малко адовите изчадия започваха да прекосяват великата планина на Съдбата и идваха да тормозят предишните си съюзници, главно защото бяха разбрали за великата сила, която само полу-животните притежаваха – руническата енергия. Демонските набези бяха зачестили и Шея знаеше, че рано или късно щяха да я потърсят, но този момент я бе заварил неподготвена. Трябваше да крие руните си по-усърдно, ако искаше да се запази за напред.

            Колкото и добре да се беше скрила, окраската на горната ù изигра лоша шега. Тя бе потомка на белите тигри и по човешките си ръце и крака все още имаше бели петна с къса козина и черни резки. Сега именно те я издадоха, защото бяха коренно различни от зелената растителност наоколо. Демонът се спусна към нея. С голямата торба камъни тя бе прекалено бавна и за да спаси живота си, пусна руните, освен едната, която стискаше в ръка. Тя беше най-ценната ù и за нищо на света не би я изгубила. Рогатото същество нарами изпуснатия чувал, но не се отказа, а продължи да гони рунотърсачката. Дори и да занесеше ценните предмети на събратята си, за тях просто щяха да бъдат купчина камънаци, без знанието как да ги използват, знанието, което Шея можеше да им предостави. Да, тя имаше сила, но не искаше да я използва сега, нарушавайки пакта за мир между горни и демони. Тя бе прекалено стриктен и морален човек, за да погази самия закон. С олекнало тяло не ù бе трудно да се промъкне из познатите пътеки и бързо се изгуби от погледа на демона, който не беше на своя територия и посърнал отново се издигна в небето. Разбира се, отнесе със себе си ценните находки. Щом не можеше да има силата им, и горните не можеха да я имат. В гората имаше достатъчно от тези обикновени руни. И днес животинският народ бе претърпял една нищожна и лесно възстановима загуба.

***

            Шея реши, че трябва да предприеме нещо, някакво законово действие. Единствените, които представляваха някаква авторитетна организация, сред горните бяха тримата старейшини, отговарящи главно за обучението на начинаещите. Един от основните проблеми на горните беше, че всеки си беше за себе си и не можеха да се обединят в някаква сериозна организация. Природата им беше прекалено волна, за да го осигури или да предизвика дори наченки на нещо глобално. Всеки горн сам си намираше жилище, често се намираха и такива, които спяха по дупките в земята, направени от някоя по-едра лисица. Шея беше надминала това ниво на мислене, но една птичка пролет не прави. Тя искаше да се сформира някаква защита срещу набезите на демоните и хората. Едните искаха руните, а другите просто не ги разбираха и ги смятаха за някакви изчадия на природата, които трябва да бъдат премахнати от лицето на земята за доброто на всички.

            Както обикновено, старейшините се бяха събрали в стаята, където определяха талантите на новодошлите. Най-възрастният се изправи и попита разтревожено:

            - Шея, има ли нещо? – От дистанцията на времето той имаше много по-голям опит от останалите тук и знаеше, че рунотърсачката няма да идва при тях, за да пийнат по един липов чай заедно, придружен с чинийка сладки и приятен разговор.

            - Дейши... – Започна леко неуверено тя. Великият маг нямаше титла и обичаше да го наричат на малко име. – Преди няколко часа видях един демон.

            - Не само си го видяла, нали? – Сякаш прочете мислите ù той.

            Тя наведе глава, забила поглед в краката си. Така правеха само виновните дечица, след като са свършили поредната пакост. Точно така се чувстваше и Шея, изгубила толкова много руни наведнъж, а и вест от онзи неин ученик също нямаше. Може би просто се беше запилял на някъде или бе имал лошия късмет да се срещне с демона. Младежът не бе подготвен за един такъв сблъсък. Ако черното същество го беше срещнало, вече младият рунотърсач можеше да се счита за мъртвец.

            - Очаквах Гиерд да дойде този следобед, за да приключим обучението му, но нещо непредвидено се случи. Един демон дойде изневиделица и се опита да ме отвлече. Личеше си, че ме иска жива, но успя да отмъкне само торбата с руни, която бях събрала през седмицата.

            Сякаш премисляйки нещо Дейши остана безмълвен. Може би преценяваше щетите от набега на съществото отвъд планината. Елиза, една от старейшините веднага се поинтересува от здравословното състояние на рунотърсачката.

            - Ранена ли си?

            - Не, нищо ми няма. – Елиза беше велика лечителка, може би не чак толкова велика, колкото монасите от храма на молещите се, но най-добрата, която можеше да се намери на някаква нормална надморска височина. Шея гледаше с очакване стария горн.

            - Имаше ли нещо ценно в торбата? – Най-накрая се изказа той.

            - Не, единствената на истина скъпа и рядка руна успях да запазя. – Тигрицата извади от дрехата си облия камък със странните знаци и го подаде на Дейши. Той го разгледа подробно и кимна одобрително с глава.

            - Запазила си чудесен екземпляр, на истина. Щом не е имало нищо по-специално в торбата, значи няма от какво да се страхуваме. Ти си тук и нашият приятел – също. – Старейшината посочи раната. Той смяташе тези обли камъни за вещи с душа, каквито всъщност в известна степен бяха. Дейши и Шея потънаха в задълбочен разговор в разгадаване силата на новата руна.