17.08.2007г.
Беше зима, около 9 часа вечерта. Тя влезе вкъщи и заключи вратата. Баща й отново пушеше цигара спокойно пред телевизора. Майка й отново се ядосваше и беше на ръба на истерията... След като я видя, прозвучаха обичайните крясъци: "Къде беше? Защо не се обади, че ще закъснееш? За какво ти е този телефон?..." Момичето стоеше в коридора навела глава, привидно чувствайки се виновна. Вътрешно изобщо не й пукаше. Тя беше свикнала, а и това беше най-малкият й проблем след двойката по геометрия и предупреждението за изключване... Ето, че бяха изречени и думите "От утре - директно вкъщи след училище!". Тя само това чакаше. Влезе в стаята си и трясна вратата. Искаше й се да избяга от този живот, но знаеше, че това няма да реши проблемите й. А и където и да отидеше, те щяха да я намерят и да стане още по-зле... Затова единственият вариант мислено да изчезне беше силната музика. Но... брат й играеше на компютъра. Опиташе ли се да го изгони, започваха ежедневните викове, бой, хвърляне на неща... И така... това беше обичайната картинка вечер.
Но един ден, тя не се прибра. Чакаха я цяла нощ, звъняха й хиляди пъти, звъняха и на всичките й приятели... но от нея нито следа...
Момчето, с което се срещаше (и родителите й бяха против естествено, тъй като беше прекалено голям), я беше завело в апартамента си на морето, където тя стоя точно 4 години. За това време тя беше зарязала училище (въпреки огромните си амбиции за добро образование), беше родила дете, а приятелят й... той... не се прибираше с дни, изневеряваше й, напиваше се, биеше я понякога...
И една вечер - 23.08. се позвъня на вратата, където живееха родителите й. Отвори майка й. Там стоеше момичето, вече пораснало, с дете в ръце и очи, пълни със сълзи. Устните й прошепнаха едва: "Мамо, прости ми!" Двете стояха неподвижно, втренчени една в друга. След минута майка й я прегърна и я въведе у дома. Младата девойка стоеше в коридора, този път наистина чувствайки се виновна, защото знаеше, че това, което беше станало, щеше да нарани още повече страдалите й родители. Но нямаше друг избор... Майка й плачеше, вътрешно се обвиняваше, ядосваше се, но я разбираше. Беше огорчена от безразсъдно пропилените й години, но я разбираше. Защото й беше майка!
По-късно момичето разбра, че след изчезването й, баща й се пропил. И комбинацията от алкохол и цигари, плюс похабените нерви, го вкарали в гроба. Брат й се изнесъл, тъй като решил, че щом сестра му има свободата да прави каквото си иска, то и на него му се полага. Старата жена просто нямала сили да го спре...
И така заживяха двете. Момичето постепенно се възстанови от ужаса, който беше преживяла. Майка й я заобича още по-силно. Дали защото беше последният човек, останал до нея или просто съжаляваше, че семейството не бе отдало достатъчно внимание и обич на ученолюбивата дъщеря и тя беше направила толкова много грешки, търсейки свобода и щастие? А малкото дете порасна и стана невероятна красавица - с черните чупливи коси на майка си и зелените очи на баща си...
© Ив All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хм.. Не знам какво да кажа освен, че явно съм успяла да те докосна..
-
Хубав разказ - реалистичен,браво на теб.
-
Благодаря ви! Трогната съм!
-
Страхотен разказ,разчувстваме прекрасна история
-
Най-хубавият разказ,който съм чела.Поздравления и успехи за по-напред
-
Сим, мерси мнооооооогоо ,мила.Благодаря ти, наистина!
Но всеки има право да си каже мнението. -
KAlista глей ся... тя е новичка проти и че има капка право да е малко изпонфантазирано ако това е твое мнение окей аз нямам нищо против на мен ми харесва как го е написала е аз бих го барнала малко ... ама си е супер Ивее обичам те!!! продължавай да ни радваш!
-
Kalista по принцип разказите са измислениА "съдба" се пише със "Д"!
-
Леко измислена
Но сигурно има и такава сътба някаде по света
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
