Бягам, за да се открия. Себе си да намеря… А път пред себе си не виждам. Само думи. Празни, излишни и нежелани думи. Аз само тях имам… Думите и една мечта в сърцето. И бягам, за да намеря себе си, но път пред себе си не виждам…

            Здравей, мое бъдеще Аз. Пиша ти това писмо, за да не забравяш какво беше Ти преди. Пиша ти и за да ти кажа какво искам да бъда Аз в бъдеще. Писмото няма да е дълго, Ти никога не си бил многословен с Мен. Затова и писмото Ни ще бъде много кратко:

             На осемнадесет години аз не чувствам нищо особено. Малко напрежение, страх, любопитство, носталгия – все обикновени чувства. Бих се радвал, ако в бъдеще ги забравиш. Чувствата винаги са излишни. Не живея и по някакъв необикновен начин. Нямам нищо, само няколко мечти. Ти може би си спомняш, че мечтаех за един по-добър и по-справедлив свят. Мечтаех да постигна нещо, да помогна на някого и целият свят да ми каже “браво”. Желаех да бъда актриса, а живота да е моята сцена. Щях да бъде непроницаема и никой нямаше да ме ранява. Наивно, нали? Дори глупаво! Затова забрави. Всичко забрави… изостави го в твоето минало, което е моето днес. Скъсай писмото и изгори всяко едно парченце. Пепелта хвърли над морето, защото то и животът… така си тече.

И все пак, мое бъдеше Аз, твоето предишно Ти ти пожелава да чувстваш дори падането и на най-малката прашинка; да мечтаеш, колкото и да ти струва и да се изсмееш на всеки, който ти каже, че си наивна.

Понякога бягам, за да се открия. Път пред себе си не виждам. Но затова пък имам всичко – много излишни думи и хиляди мечти…

                                                                                                                                 2010г.