4.2 Светът Маяковски „Мисъл за любов потискам“

  Лакеят с подноса се върна на мястото си. Поетът даде отново знак с поглед на слугите и те мълком изчезнаха в нишата с полиците. Същият лакей се появи скоро с поднос с бутилка изстудено шампанско и няколко купички с ядки, стафиди, плодова салата и наля последователно на всички.

  – Ние по принцип обядваме късно и понякога въобще не вечеряме, но затова пък имаме куп междинни закуски. Би трябвало да започнем със студен бюфет в гостната. Но тъй като вашите обичаи са други, пропуснахме прелюдията и изтеглихме всичко по-рано, за да не ви уморим от глад – обясни Маша.

  – За което сме ви много благодарни – каза Дун. – Коремът ми вече се бунтува и свири Марсилезата. А вие защо сте с боне? Нали не сте омъжени? – прояви любопитство той. – Доколкото знам, по ваше време само омъжените жени са носили бонета.

  – Омъжена съм! – каза Маша. – Приятно ми е, Мария Василиевна Пушкина.

  – Не е честно – избухна Дун. – Той каза „гостува“. Това значи…

  – Ами тя наистина ми гостува! – засмя се Пушкин. – Така се шегуваме с нея. През по-голямата част от времето живее в Седмовръх, защото е придворна дама в Двореца. Идва тук само от време на време, когато раздялата ни стане непоносима. Имаме дела и тук, и там и сме си разпределили задълженията.

   – Значи стихотворението…

  – Написах го, когато още не беше моя жена. Посветено е на нея. Както и още доста произведения. Името ѝ е навсякъде в творчеството ми, дори и там, където го няма.

  – Но Наталия… – запъна се Дун и погледна към прекрасното личице на Маша, което се беше изчервило от удоволствие при заявлението му, че е негова повсеместна и неотменима муза.

  – Коя Наталия? – попита Пушкин и се намръщи.

  – Гончарова – изтърси Невянка, въпреки че Джъд се опитваше да ѝ прави някакви знаци зад гърба на Пушкин. – Първата руска красавица и т.н.

  – А, тази Наталия! – Пушкин изсумтя и придоби изражение, сякаш е сдъвкал лимон. – Майка ѝ много бързаше и настояваше да се оженя за нея4, защото тя нямаше зестра, но моето сърце вече беше заето. Отдавна! Първо се опитаха да ми пробутат сестрите ѝ, защото тя беше малко кривогледа и обичаше прекалено вечеринките, а после и самата нея. Но не успяха. Аз бях непреклонен!

  Той се пресегна през масата и погали нежно жена си по протегнатата ѝ в отговор ръка. Маша се усмихна мило и цялата засия.

  – Тя е отпаднала там и затова тук му е жена – поясни Джиа.

  – Ами литературоведите на реката? Те за какво спорят тогава?

  – Не са се сетили да попитат. Пък и да го направят, пак ще чуят това, което им се иска, а не това, което той ще им каже – отбеляза печално Джиа. – Не искат да пият от извора, явно предпочитат делтите. Сигурно си мислят, че и той е замръзнал, както всичко останало на Маяковски.

  – Аз съм поклонник на женската красота и в поезията, и в прозата, но в живота за мен вече съществува само една жена. Имал съм, разбира се, увлечения, преди да срещна Маша, включително и онази Гончарова, която споменахте, но Маша знае, че сега съм само и единствено неин.

  Слугите идваха един след друг и носеха подноси с ястия.

  – Горещото блюдо днес е зелева чорба с моркови и лук. Има и овнешко було с пълнеж от черен дроб със сметана върху плато от гъста каша от елда, както и пирог с плънка от костен мозък, варени яйца и гъби пумпалки. Студеното блюдо е шунка и свинско варено с лук. Самият император Николай Втори, който беше поклонник на здравословната и семпла храна, обичаше тези ястия да са на трапезата му – похвали се Пушкин.

  – Значи ядем императорски обяд, чудно! – зарадва се Джъд. – Бях се затъжил по царските трапези. В кораба нямаше особено разнообразие, въпреки че Додона е магьосница в кухнята.

  – Когато предложих брак на Маша по време на един обяд, пак имаше було. Но тя не схвана намека, та трябваше да ѝ поискам ръката с думи, не само с храна.

  – Може да е помислила, че не е символ, а просто ястие – каза Дун.

  – Как би могла? Тогава нямаше елда, кашата беше от трюфели с лук. Много по-изтънчено от простата елда, макар и любима на императора – настоя Пушкин.

  – Усещам тук някакви подводни препъникамъни – усъмни се Дун. – И елдата ли е някакъв символ?

  – Да кажем, че елдата обяснява защо на Маяковски избрах Маша, а не Наташа – каза намръщено Пушкин.

  – Защото там императорът е избрал жена му Наталия. Тя е елдата – прошепна Джиа на седящия до нея Дун. – Тия кулинарни символи не са нещо необичайно за времето, в което е живял. Самият той понякога е подписвал писмата си с: „Вашият ябълков пирог“5. Това е вид закачка. Съвременниците му често са се сравнявали с храни и ястия. Измисляли са си прякори...

  – Струва ми се доста странно.

  – А изразът „каймакът на обществото“ не ти ли се струва странен? Въпрос на навик. Стига си го разпитвал! Темата е деликатна.

  – Ами той сам я повдигна. На мен ми е интересно – Наташа избрала ли е императора или чувството му е останало несподелено? Всъщност, коя дама би посмяла да не сподели чувствата на самия император? Само последната глупачка. Но пък Гончарова е била доста вятърничава и е обичала забавленията. Твърди се, че Николай Втори е имал джобен часовник с портрета ѝ в тайно отделение. Ще ми се да знам…

  – Да не си посмял да го питаш такова нещо! – скара му се Джиа и погледна с опасение към поета, но той беше чак в другия край на масата и не чу полугласния им разговор.

  – Поне въпросът с цвета на косата на Мария Василиевна се разреши от само себе си – продължи Дун. – Пушкин категорично заяви, че „Зимно утро“ е посветено на нея. Ако му вярваме, няма нужда да ѝ сваляме бонето.

  – И по-добре, защото това би било върхът на неприличието! – сопна му се тихо Джиа. – Порядките по тяхно време са били доста строги. Пушкин е бил бунтар, но също и рожба на времето си.

  – Строги, строги, но само външно – не се съгласи Дун. – Тайно са си изневерявали като зайци!

  – Зайците не си изневеряват! – каза Джиа.

  – Изразих се евфемистично. Разбра какво всъщност имам предвид. Тя си свали ръкавиците, защо да не може да си покаже и косата?

  – Защото косата е съблазън, а ръцете не са!

  – И защо? – настояваше Дун. – Всичко може да стане съблазън. Не помниш ли в Първа Книга как Дешанг се съблазни от ухото на Юймин. Ухото!

  – Може ли да не говорим за ушите на майка ми в този контекст? – примоли се тихо Джъд. – Някак ми става чоглаво.

  – Зависи не от това дали някоя част от тялото е открита или не – продължи Дун, без да обръща внимание на момчето, – а от поведението на съответния човек. Може да е покрита от главата до петите като нашата Невянка и пак да се държи така, че да съблазнява.

  – Невянка не съблазнява! – ядоса се вече Джъд. – По-кротко и скромно момиче от нея не съм виждал!

  – Щото си виждал много момичета! – изхили се Дун. – Първо в Плиска беше малък и там нямаше много деца, после на кораба пък – съвсем. Обзалагам се, че на вечеря ще имаме супа от пасирани картофи – и тя е била любима на императора. Какво ме гледате така? За седем години изчетох с Гугъл преводач всички книги на Габриел, а той беше руско-украинец по едно време. Джиа пък живя дълго в Беларус в хралупата на една круша, която стана после ябълка дивачка. И от нея научих доста неща. Чел съм дори кулинарното ръководство на един от Ханибалските дядовци на Пушкин. Николай Втори е обичал много видове „супи“ – въпреки съпругата си. Консумирал ги е деликатно и ненатрапчиво. Съветвам ви и вие да направите същото. В буквалния смисъл. Уточнявам го, защото съвсем го ударихме през символите!

  Джъд обидено замълча и продължи да се храни. Ястията бяха засищащи и вкусни. Или поне така се стори на пътешествениците, на които досега се беше налагало да разчитат само на корабната оранжерия и на уменията на Додона, която беше фантастична готвачка, но все пак не беше магьосница.

  Дойде време да се поднесе десертът. Една от девойките – Акулина или Алевтина, се появи с поднос със „стъклени“ бонбони, бадемови сладки и пирожки с плънка от яйчен крем. Яшка и Трошка донесоха димящи купички с каша от грис. Кашата беше покрита със слой нарязани на парченца кайсии, круши и смокини, запечена с млечен каймак и натрошени орехи и изглеждаше невероятно апетитна. Като гарнитура към нея имаше карамелизирани орехи и плодове, поръсени с пудра захар. Имаше също студен кисел със сметана и любимото на Пушкин сладко от цариградско грозде.

  – Каша от грис – кашата на победата! – обяви гордо Пушкин. – Изобретена е там – от някой си Дмитрий Гурев, в чест на победата над Наполеон. Беше доста популярна по мое време. А „стъклените“ бонбони не са с есенция, а от истински ягодов и портокалов сок – от плодовете в нашата оранжерия. Всичко на масата е местно, вълчотрънско производство. След обяда ще ви разведа наоколо.

  – Александър Сергеевич! – обади се Златина. – Знаем за обедите и вечерите по ваше време – колко вълнуващи и интересни са били. Как сте играли на шаради6 и буриме7 и как сте блестели със способността си да импровизирате. Може ли да ни направите демонстрация? Това ще бъде невероятно преживяване за нас и ще остане скъп спомен от пребиваването ни на Маяковски.

  – Ами добре! – съгласи се поетът. – Буриме? Чудесно. Задайте ми римите, моля!

Златина се замисли за миг.

  – Какво ще кажете за „пожар“, „окови“, „кантар“ и „подкови“? – каза след малко тя.

  – Еее – ти пък измисли най-несъвместимите думи! – възмути се Невянка.

  – Нищо, нищо! – успокои я поетът. – Ей сегичка, момент! Значи „пожар“, „подкови“, какво беше още? Сега, сега… На война е като в любовта – избухват страсти, пожари… в окови са пленените…, добре… влюбеният е способен да понесе всичко в името на любовта, дори…така! Готово! Ето го и стихчето:

  Не съм бил на война, но знам що е пожар,

  не съм и полицай, но знам що са окови,

  Да тегля хубостта не трябва ми кантар –

  в нозете ви съм тук, дори да са с подкови.8

  Всички аплодираха лекотата, с която поетът съчини четиристишието. Маша пак се изчерви от удоволствие, явно заради таланта на съпруга си.

  – Ех, тая кобилка, взела е ума на Пушкин! – подметна тихичко Дун. – Готов е да падне в краката ѝ, дори и подковани. Дали това не е пак някакъв символ? Жалко, че роклята на Маша е дълга до петите и виждам само носовете на обувките ѝ! Обаче този кантар ме смущава. Тук разгадавам съвсем определен намек и не мисля, че той е свързан с нея, а с нещо обемисто и доста тежко. Бих казал – нещо крепостно и затова оковано, предизвикващо пожари от страст.

  – Именно! Той обича Маша, въпреки че тя е слабичка и лекичка и не се вписва в представите му за женска красота – репликира го Джъд. – Изцяло е загърбил предишните си вкусове и навици, станал е нов човек.

След обилния обяд пиха чай и кафе в Малката зала. Дун въртя и сука, дърдореше незначителности и подскачаше на стола си, ставаше час по час, местеше се насам-натам и накрая стъпи върху края на роклята на Маша, спъна се в нея и махайки смешно с ръце, се хвана за бонето ѝ, за да не падне. Не успя да запази равновесие и се стовари с цялата си тежест върху излъскания паркет. Бялото боне остана в ръцете му, а златните къдрици с едва забележим червеникав оттенък на изплашената Маша се разпиляха като водопад по раменете ѝ.

  Неспокойният любопитко седеше на пода с боне в ръце и с отворена уста:

  – Златната коса на Златина ряпа да яде! – изпъшка накрая той. – Вече знам откъде е дошъл митът за златокъдрата богиня Афродита. Не съм виждал по-прекрасни коси от тези!

  – Нали? – каза доволно Пушкин, протягайки му ръка да се изправи. – И как ще заповядате да я оставя да крие такава прелест под шапка, а?

  По време на кратката почивка Пушкин излезе да даде разпореждания относно разглеждането на имението, а Маша влезе в спалнята да нагласи отново косата си и да си сложи ново боне, защото другото се беше разпорило от зверското дърпане на Дун. Тя не изглеждаше сърдита от посегателството и пътешествениците си отдъхнаха.

  – М-да, Маша се оказа златокоска – каза Дун, – като нашата Златина и като в приказката. И моминската ѝ фамилия е Вулф, което ще рече – Вълк, и живее с Пушкин във Вълчотрън. Май много станаха вълчите съвпадения!

  – Няма да се учудя, ако и някой вълк се появи в най-скоро време – отвърна Джъд.

  Пушкин тъкмо влизаше и дочул последното изречение, каза весело:

  – Това е напълно вероятно и няма какво да се чудите – отглеждаме стадо вълци във фермата. Тъстът Павел Иванович е потомствен собственик на развъдник. Регионът ни е такъв – вълчи, въпреки че студът ни е кучешки. Павел Вулф е един от най-големите снабдители с риба на Маяковски. А аз, просто така – пет-шест вълка за развлечение и толкоз.

  – Не разбирам – намръщи се Дун. – Какво общи имат вълците с рибата? И няколко вълка не образуват ли глутница?

  – Дивите са на глутници, при нас са стадо. Използваме ги за стопански цели.

  – Че каква стопанска полза от вълци? Да не дават мляко? – попита иронично Дун.

  – Не, млякото го дават овцете, които също живеят във фермата – заедно с вълците и козите със златни зъби. Тях пък ги храним със специална трева със златна нишка, която извлича злато от почвата, където расте. Но по-добре, в стил „а ла Мишелъв“, да ви покажа. Моля, облечете се по-топло, защото на скалите над заледените езера температурите са доста ниски и духа леден вятър.

  Пушкин отвори един шкаф и измъкна малък, черен бинокъл. Овеси го на врата си, наметна мечата шуба и даде знак на пътешествениците да го последват.

(Следва)

4. Всъщност Пушкин е бил настойчив в ухажванията си към Наталия Гончарова, защото решил, че вече е прехвърлил възрастта за създаване на семейство. Когато се запознават през 1828 година, той е почти на 30, а тя – едва на 16. На следващата година ѝ предлага брак, но получава неопределен отговор. През 1830 година прави ново предложение, което този път е прието.

5. “Вашият ябълков пирог!“ – така се е подписвал Пушкин в писмата си до П.А. Осипова-Вулф.
6. Шарада – салонна игра или загадка, чиято цел е познаване на определена дума или съчетание от думи. В основния си вариант (познат още като няма шарада) целта на играта е да се познае дума, намислена от даден човек и (евентуално) казана на друг, който да я обясни като се използва пантомима. Най-често ползвани са заглавията на филми, книги, телевизионни поредици и т.н. Играта съществува и в литературен вариант, който е по-скоро под формата на загадка, където чрез проза или в стихотворна форма думата или съчетанието е обяснено смислово или думата е разчленена и са обяснени нейните съставни части.

7. Буриме – вид стихотворение, съставено по предварително зададени рими и (евентуално) тема. Този вид забавно стихоплетство възниква във френските салони през 17-ти век под формата на игри и състезания между представители на интелигенцията и аристократичните кръгове и популярността му трае през целия 17-ти и по-голямата част от 18-ти век. Разпространението на буримето е свързано с господстващия по това време бароков стил в изкуството и литературата, при който се открива стремеж към постигането на поетичното по изкуствен начин, а съдържанието често бива изместено от формата.

8. Буримето е написано в Пушкински времена, според записките на С. П. Жихарьов, от поета Павел Кутузов на импровизирано литературно състезание по време на една официална вечеря. Римите: „плен“, „оковы“, „безмен“ (ръчна теглилка), „подковы“ са били зададени на поета от Анна Дорофеевна Урбановская, една от присъстващите на вечерята любителки на литературата. Оригиналът на буримето е:

  Не бывши на войне, я знаю, что есть плен,
  Не быв в полиции, известны мне оковы,
  Чтоб свесить прелести, не нужен мне безмен,
  Падешь к твоим стопам, хоть были и подковы.

Източник: https://www.booksite.ru/fulltext/lav/ren/tie/va/13.htm