Един ден се събуждаш и осъзнаваш, че си на четиридесет и пет години. Отиваш на работа в магазина, както всеки ден. Вчера си ударил жена си така, че днес държи дясното си око полусвито и не вижда ясно.
И ето, седиш между четирите стени заедно със стоката и си мислиш как си стигнал до тук. Ударил си я за първи път преди три години. Било е, защото те е карала да ревнуваш. Или поне това ù каза. Но дълбоко в себе си знаеш, че това няма нищо общо. И продължаваш да мислиш къде точно е счупеното в теб? Какво се е повредило. 
В килера ти още седят десетките прашасали скици и схеми на всевъзможни приумици, които е имал един студент преди двайсет години. Сещаш се за тях веднъж на два месеца, вадиш ги и ги показваш на който би те слушал. И обясняваш колко остроумно било това и как би улеснило живота, и как някой ден ще го патентоваш. И после пак го връщаш под леглото за още два месеца.
Обичаш жена си. Въпреки че и тя е колкото теб, изглежда добре. И ти не си зле за възрастта си. Счупеното не се вижда на пръв поглед. Не искаш да я биеш. Не го планираш. Преди това пиеш. Сигурно я удряш заради това? Не. Опитваш се да обвиниш алкохола, но знаеш, че не е той.
Обичаш и сина си, въпреки че той не те понася. Опитвал си се да спечелиш уважението му, но въпреки че си го заплашвал всеки път, когато не се държи почтително, той не е схванал, че искаш само да те цени за това, което си направил за него. И един ден си му казал, че ако не му харесва в твоята къща, може да се маха. И този път той го е направил. Въпреки че в момента е бил по средата на висшето си образование по физика. И сега прави десетки схеми на най-различни оригинални машини.
Ще се извиниш на жена си. Не, няма. Тя знае, че я обичаш и че съжаляваш. И знае, че не можеш да се извиняваш. Ще те разбере. Може би ще си вземеш един час почивка днес, за да я заведеш на кино. Не сте ходили, откакто синът ти си е тръгнал. И няма да я удряш повече. Този път наистина, това ще е последният път. Но как ще ходи на кино, когато едва вижда с едното си око? Може би на заведение. Да. След малко ще ù звъннеш да ù кажеш да не купува храна за вкъщи. И може би това лято ще отидете на море. Обещавате си го и го заслужавате. Но с всички тези молове, които започнаха да строят, не се знае дали магазинът ще стои на печалба още година. По-добре да работите, докато можете. Догодина ще отидете на море.
Днес се събуди и осъзна, че си на четиридесет и пет. Трябва да покажеш скиците на някого, който разбира от патенти. Но дълбоко в себе си знаеш добре, че вече е късно да станеш изобретател. А може би е било късно от самото начало? Не. До края на живота си ще продаваш в магазин. Или поне докато някой данъчен не измисли как да те прецака и да ти вземе магазина. Защото всички знаем, че стоката ти не се внася легално. Защото легално внесена стока продават само на големите фирми. Ти си там, само докато решат, че не им пречиш. Но те взимат повече пари от труда ти, отколкото самия ти, за това няма да решат скоро.
"Представяш ли си, че във вселена, пълна с толкова чудеса, те успяли, а измислят скуката?" - Попитал Пратчет. Който не трябвало да стои всеки ден между четири стени и да слуша как мозъкът му ерозира. А днес ти удари жена си. Отново. Какво се счупи?
Помниш, че си започнал да работиш тази тъпа деградираща работа, само за да изкарваш пари за живот на хората, които обичаш. И когато се прибереш след единайсет часа между дрехите, които продаваш, си толкова уморен, че всички вкъщи те дразнят. Жена ти говори неща, които си твърде изнервен да слушаш. Синът ти разказва деня си. Но ти не искаш да го чуеш. Искаш само да се наядеш, да сменяш каналите и да заспиш. Нима е толкова много? Защо искат да ти говорят? Защо искат да ги слушаш? И на другия ден пак отиваш на работа, за да изкарваш пари за хората, които обичаш и които не можеш да понасяш от умора.

Като си помислиш, че като се прибереш, жена ти ще те мрази за това, което си ù направил и ще се заяжда с теб за каквото намери, ти се ще само да я накараш да млъкне и да заспиш. И да се събудиш толкова късно, че да трябва да тръгнеш към магазина, който толкова мразиш, без да закусиш. За да не слушаш обвинителния ù тон.
Но няма да го направиш, защото знаеш, че така само ще затънеш по-дълбоко. Сега трябва да си силен и търпелив. И да я заведеш на вечеря. И да изтърпиш цялото ù отмъщение, за да може да възвърне самочувствието си. За да си повярва, че това е само инцидент и всички в къщата сте равни. Обаче знаеш, че дори да не я биеше, тя пак щеше да те мрази, защото обвинява теб за това, че синът ù е избягал и сега идва да ви вижда толкова рядко. Теб всички те мразят. А ти само си искал да изкарваш пари за живота им. Но няма смисъл да се самосъжаляваш. Ще я заведеш на вечеря. И тази година няма да те интересува риска, че може да загубите магазина. Ще отидете на море. Ще си прекарате страхотно и тя ще те обикне пак. После ще звъннеш на сина си. И ще си намерите обща тема. Въобще не знаеш с какво се занимава той, но учи физика. Точно като теб някога. Със сигурност ще намерите за какво да си говорите. Само не трябва да прекаляваш с менторския тон, който толкова го дразни и ще се разбирате страхотно.
Прибираш се. Жена ти реве. Страх те е. Нещо не е наред. Питаш я защо плаче. Казваш ù, че я обичаш. Че съжаляваш. Лъжеш я, че си разбрал какво е счупено в теб и че от сега нататък всичко ще е наред. Тя през сълзи ти казва, че съжалява. За какво? Питаш ти. И разбираш, че синът ти е дошъл да я види. Питал я е защо окото ù е подуто. Тя не му казала, защото знаела, че ще те заболи, ако разбере, но той не спирал да пита. И я притиснал. Не издържала и му отговорила. Сега синът ти знае, че ти си нищожество. Знае, че си провал. И ти искаш само да заспиш. Защо не те оставят да поспиш? Защо искат да ти говорят? Ти изкарваш прехраната им, за бога. Защо никой не те уважава? Защо всички постоянно искат нещо от теб и никой не те пита ти какво искаш? Защо? И отиваш. Взимаш пушката, с която един студент преди двайсет години е ходил на лов. Жена ти те моли през сълзи да не я убиваш. Ти я насочваш към устата си. И заспиваш.