И тази нощ бе неспокойна, пропита със същите сънища... не, кошмари.

Сайф се изправи и седна на ръба на леглото с безжизнено сведена глава. Студена пот се стичаше по бялата кожа на лицето, а косата неприятно се бе полепила по страните му. Картини от кошмара още се мяркаха страшно пред очите му- кървавата симфония и онова човешко момиче.

Всичко бе толкова неясно, той дори не различаваше фигурите, нито лицата , но болезнените звънки стенания на оръжията и агонията, изщракването на чупена кост, стоновете, хрипливото дишане на умиращите, бушуващият опустошителен огън и пукотите му... всички тези звуци още кънтяха неспирно в главата му..

Некус издърпа една груба кърпа изпод възглавницата и трескаво избърса лице в нея.
На вратата се почука.

- КАКВО!? - стресна се от собствения си тон.

- Съжалявам за безпокойството, но ме изпраща сър Джос Фин. Каза да ви предам, че Ви очаква пред портите на замъка на Нейно Величество. - гласът потрепна, - Простете за безпокойството... простете...

Жрецът се почувства като, едва ли не, чудовище. Нямаше спомен някога да се бе държал толкова грубо.
И както стоеше на леглото, изведнъж изхвърча и на 2 на 3 навлече първите дрехи, които му видяха очите. Отвори вратата, закопчавайки със свободната си ръка предпоследното копче на черната си дреха и се озова лице в лице с един много млад лунен войник. Младокът сигурно тъкмо бе постъпил в кралската армия.
На Некус му стана още по криво. Смъмри се за лошото държание, като едва не го стори на глас и се зачуди сега, след като се бе изтрелял така от стаята, какво да каже. Помълча малко, докато войникът го гледаше въпросително, и най- накрая каза:
- Благодаря ти за съобщението... сега върви на поста си. Аз ще се приготвя... - кимна с глава в жест и кротко се прибра в стаята.

Идеше му да затъне в дън земя. Единствената причина за това държание и целият този хаос от мисли, бяха сънищата. Не спираше да ги кълне през цялото време, докато се приготвяше за пътя. Правилата на играта, в която го бяха бутнали кошмарите, бяха твърде сложни.

*

Джос Фин търпеливо чакаше пред голямата каменна арка на замъка, а красивият му черен жребец нервно потропваше с копита. Джос се приведе, тихичко зашушука нещо в ухото на нервното животно и го погали по сресаната мека грива.
В мислите му бушуваше въпросът за необичайното държание на Некус.
Изправи се на седлото, заметна лъскавата си, гарвановочерна дълга коса и замислено положи тънкия си фин палец на брадичката си. Каквото и да ставаше с жреца, то бе доста сериозно... Некус бе част от всичките му спомени, бяха израснали заедно, споделяли бяха щястия и нещастия, сполуки и несгоди, победи и падения; по време на битка те рамо до рамо взаимно пазеха гърбовете си. Странно, че не бяха братя- чувстваха се като такива.

Острите му сетива доловиха чуждо присъствие и поредицата от мисли и спомени се разпиля.

Преди да проговори, жрецът първо тежко въздъхна.

- Към Чрипс, приятелю...

- Нещо не е наред, Сайф? Какво има? - разтревожен попита Джос.

- Сънища... - кратко отвърна жрецът. Заметна черната, дълга до земята, жрецска роба, качи се на коня си и отново се обърна към лунния воин, - Ще говорим за това по пътя. Тук не съм спокоен.

Луната грееше ярко и нощта бе по светла от обикновено.

В галоп, двамата се изнизаха през тясна пътека зад Лунния дворец и когато навлязоха в гъстите Кортови гори малко намалиха скоростта си.

- Та какво търсим в Чрипс? - попита Джос.

- Един стар приятел... - усмихна се искрено жрецът и го стрелна с шеговит поглед. С облекчение усещаше как ужасното настроение, в което се бе събудил сега бързо се изпаряваше в приятната компания на Фин.

- Ооо... не ми казвай, че... - започна да се смее другарят му, - Кога пък е успял да отиде в Чрипс? Проклетият му пияница!