И този път дрезгавата предутринна светлина проникна в пещерата още преди Джуджилейла да влезе, но сега Джъд посрещна разсейването на мрака без радост и упование. Все още усещаше тъпа болка в областта на корема. Бързо вдигна ризата си и огледа мястото, където снощи вещицата беше забила острието на кухненския нож в тялото му. Рана нямаше, нито пък белег.

  „Тя ме уби!“, помисли си ядосано момчето. „Трябва да се махна оттук, преди да е дошла, иначе не знам какво ще направя!“

  Той скочи пъргаво от одъра, нагласи върху него зейрата, свита на руло, с шапката в горния край. После потопи разковничето в басейнчето и го намота около китката си.

  Изпод камъка изпълзя сянката на вещицата. Тя тръшна торбата си на масата, приближи се до одъра и се надвеси над чучелото.

  – Малкият глупак още спи! – измърмори нетърпеливо. – Изкушава ме да го ръгна и да приключим историята, но не мога, не мога. Не и преди края на Церемонията!

  Джъд, притаил се в дъното на пещерата, тихомълком се приближи към нея и се метна със скок на гърба ù. Хвана я за мършавия врат с едната ръка, а с другата започна неистово да я налага с юмрук. Беше жилав и трениран юноша, а гневът му придаваше допълнителна сила.

  Старицата крякна от изненада. Изви главата си назад, за да види кой е нападателят, но там нямаше никого. И въпреки това нещо я душеше, а върху гърба ù се сипеше порой от удари. Тя започна опипом да шари и успя да хване Джъд за ръката, с която той стискаше гърлото ù. Впи дългите си нокти в китката му и напипа разковничето. Хвана тънкото стебълце и със замах го свали от ръката му.

  – Ах, ти, малко псе такова! – изхриптя тя, когато зърна най-после нападателя си. – Пусни ме веднага или ще те превърна в хлебарка и ще те стъпча! Или ще те вкаменя завинаги!

  Тя започна нещо да мърмори. Уплашен, Джъд я пусна и се свлече омаломощен на студения, каменен под.

  – Ти само това знаеш! – изплака той. – Да превръщаш невинните хора в камъни. И да ги мушкаш с кухненския нож! И мен ще ме убиеш! Чакаш само да мине Церемонията, за да си сигурна, че ще те изберат. А после ще се разправиш с всички! Ти си лоша! И въобще не приличаш на Илинда. Не можеш да я замениш! Дори и да облечеш дрехите ù, пак ще си същата стара и грозна лошотия!

  – Ама ти, какво? Да не си поумнял нещо? Вчера беше само едно сополиво хлапе, което можеше да бъде водено за носа с няколко трика и купчина ярки пера, а сега ми ръсиш проницателни съждения като някой философ. Да не са ти направили магия за преждевременно съзряване? Кой е способен на такова нещо, освен мен, а? Вярно, в другата Книга успя да пораснеш и стана безмилостен убиец, благодарение на оня клоун и високомерния му син, но сега си само един малък лигльо, разглезен от родителите си и от подлизурковците около сестра ти. Не можеш да помниш предишната си същност, твърде малък си!

  – Аз знам за теб повече, отколкото си мислиш! – извика Джъд. – Знам, че ме подмами да избягам. Ти беше онова жълто синигерче в гората. Знам и какво си направила някога с мама. Ти уби първата ми сестра. Видях те! И мен ще убиеш. Ти си убийцата, не аз!

  – Как така си ме видял? Не може да си бил там – дори и помен нямаше от теб тогава, кой ти каза? Алибей ли? Не, невъзможно е, той също не ме видя. Е, сега вече наистина ме убеди, че е най-добре да те убия. Знаеш твърде много! Трябва да вървя. Но ще се върна! И тогава ще си поговорим по-обстойно какво точно си видял и как си успял да го направиш. Сваляй ризата и останалите дрехи. Живо!

  Джъд послушно смъкна дрехите си, оставайки само по долно бельо. Кожата му настръхна, краката му затрепериха и той направи крачка към огъня.

  – Да не си мръднал! – заповяда му Джуджилейла. – Без номера, малкия!

  – Студено ми е! – оплака се момчето.

  – Хич не ме е еня студено ли ти е или топло! – озъби се вещицата. – Да не си си врял любопитния нос, където не трябва!

 Тя обърна джобовете му, прокара нервно пръсти по ръбовете и подгъвите на всичките му дрехи, включително и зейрата, провери за тайни места, но не намери нищо повече. Стръкчето в наръкавника му беше единствено и тя го прибра в мантията си.

  – Оставаш тук! Без разковничето няма начин да излезеш. Чудя се защо не си го направил още снощи. Не си знаел, че е у теб ли? Ти си едно малко, странно момче и аз трябва сериозно да се заема с теб. Ще предупредя братята на Загрей да те пазят като каменните си маранясали очи. Ще си прибера и храната, и дрехите, и одеялата, дето ти ги донесох. Не ги заслужаваш, да! Издебна ме в тъмното, скочи на гърба ми и ме стискаше, сякаш съм лимон. А от юмруците ти ми излезе синина, ей тук! Как ще отида на Церемонията така, сякаш ме е хапала отровна блатна дървеница, а? Току виж не ме избрали за наследница! А като се върна, храната може вече и да не ти трябва, нали? 

  Джуджилейла се закиска хрипливо, метна торбата отново на гърба си и тръгна към  изхода. Сянката ù се стопи бързо, а един розов слънчев лъч се измуши изпод скалата и запълзя по хладната и мокра отсрещна стена. Утрото най-сетне беше настъпило.  

  Статуята на Загрей отвори очи.

  – Вече си станал, момче! – прогърмя гласът му. – Джуджилейла донесе ли ти нещата?

  – Загрей, чуй ме! – извика нервно Джъд. – Трябва да ми повярваш! Джуджилейла е коварна, не държи на думата си и е много опасна. Ще прегази всеки, който се изпречи на пътя ù към трона. Включително и теб. Това е целта ù и тя няма да се спре пред нищо!

  – Чакай, чакай малко! Пралеля ти е само една незначителна мравка, която знае един-два трика. А и ти довчера я мислеше за изкуфяла, макар и малко злобна, но невинна старица. Как така изведнъж си промени мнението? Какво ти каза?

  – Няма време да ти обяснявам, но мога да ти докажа. Когато се отделиш от скалата, погледни в нишата до входа! Ще я видиш там. Стои и чака да отидеш до извора. Ще те омагьоса. Иска да върне Сабазий. Нощната ти част ù трябва за нещо. Свързано е със студа и снега. Не ù позволявай да го направи! Имаш ли огледало?

  – Че за какво ми е? – засмя се Загрей. – Аз и така съм си хубавец! Не ми трябва огледало, за да се уверявам в това.

  – Говоря ти сериозно! Като отидеш при джуджетата, накарай ги да ти дадат огледало! Тогава ще разбереш истината. И се върни тук, колкото се може по-скоро! Възможно е да не поискаш повече да ме държиш затворен. Но трябва да успееш да дойдеш преди Джуджилейла. Иначе тя ще ме убие. Аз знам къде е заровена стрелата на Перун. На южния бряг, сред къпините, близо до голямата скала. Трябва да излееш изворната вода от кратера там. Това ще я извади от земята. Тогава никой няма да е страшен за теб, дори и зет ми Перун. Звездец ще лежи ранен на брега. Докосни го със стрелата и ще оздравее. Моля те! Той на никого не е причинил зло. Не заслужава да умре! Ще направиш ли това за мен?

 – Говориш така, сякаш знаеш какво ще се случи. Откъде си толкова сигурен?

 – Защото то вече се случи. Няма време да ти обяснявам сега. Трябва да вървиш, иначе Джуджилейла ще заподозре нещо!

  – Ако се крие там, ще направя това, което искаш – каза решително великанът.

  Статуята затвори очи. След малко откъм скалата, запушила входа, се чу сърцераздирателен писък. Беше Джуджилейла.

  После настъпи злокобна тишина.

    „Не трябваше да нападам вещицата!“, помисли си момчето. „Сега нямам разковниче и не мога да се измъкна.“

  – Къде ти беше акълът да се мяташ на гърба на дъртата като някой разярен котарак? Още са ти малки ноктенцата, нищо не можеш да ù направиш – се чу скърцащ, шумолящ глас откъм дъното на пещерата. Звучеше така, сякаш зимният вятър разклащаше върховете на боровете отвън и те шумяха недоволно – съскаха и виеха, а звукът от този вопъл се стичаше като сух пясък по скалите или пък като милиони тънки струйки ледена вода, извиращи от нищото с тревожен ромон и изчезващи пак в нищото, някъде под козирката.

  „И Сушата, и Дъждът имат равна сила и са еднакво опасни, ако прекалиш с тях!“, мина през ума на Джъд бледа и мимолетна мисъл, но не се задържа там и изчезна като скърцащия глас – откъде беше дошла и защо, момчето не знаеше.

  Вместо нея се появи собственикът на гласа – изникна от мастиления мрак в дъното, там, докъдето светлината от жертвения огън не достигаше и откъдето вееше постоянен, макар и едва доловим мразовит ветрец.

  Джуджето със стъклените обувки и зеления сюртук, което бе срещнал вчера в клисурата, излезе сякаш от тъмната, грапава стена, изпъстрена с чупки и ниши, приближи се до масата, грабна патерата и започна да я оглежда. Не остана доволен, надникна отдолу, по ъглите, обиколи спящата статуя, дори разрови одъра на Джъд, който стоеше като вкопан от изненада и не знаеше какво да каже.

  – Взела си е торбата, проклетницата. А патерата е чиста! – каза възмутено човечето, тръшна железния съд на масата и той тракна протестиращо.

  Стъклените обувки иззвънтяха в такт с металния звук. Джуджето потропна няколко пъти с тях по каменния под, сякаш играеше степ, и се заслуша във веселия им звън, а после обърна набръчканото си лице с бледосини, също сякаш стъклени очи към Джъд. Устата му беше широка, месеста, а носът му приличаше на презрял домат – червен,  набръчкан и в тон с червената му качулка с бяла тумбалка накрая.

  – Какво си се втренчил в мен? Блюдолизец не си ли виждал?

  Всъщност втораченият беше той, беше изцъклил до такава степен бледите си очи, че Джъд виждаше тънките червени нишки на кръвоносните съдове около ирисите му. Но момчето преглътна изненадата си.

  – Блюдолизец? – едва сподави смеха си малчуганът.

  – Точно така! – каза нервно съществото и хвърли мълниеносен поглед към патерата. – Съвсем буквално. Обичам мазнотийки, но не съм подмазвач, ако ме разбираш. В Жировичи ме наричат жировик, което пак значи мазник. Какво се хилиш? Затова предпочитаме думата блюдолизец. Звучи по-изискано.

  – Ти си домашен дух! – сети се изведнъж Джъд. – Никога не съм виждал! Помислих те за джудже.

  – Джуджетата са глупави! – каза обидено съществото. – Никога не наричай някого от нас джудже, че ще те прокълне. Те са от друг род. Идват изпод земята и са слуги, а ние сме стопани, елините ни наричат пигмеи¹. Но не ни бъркай с джуджетата, ясно? Ония дреболяци са местни, а ние сме от друга Книга. Аз съм стопанинът на платото и се казвам Гъделан. Някои ми викат Педя човек, лакът брада. Но Джуджилейла ми сви брадата! Скри я заедно с другите играчки на оня дангалак. Да не съм някоя черна овца! Вълната си е отделно, какво общо има тя с брадата ми? Отне ми половината сила, проклетницата, и я използва за правене на магии! Затвори брат ми за вечни времена. А аз сега трябва да действам тайно. Избягах от Жировичи² преди много време заради жеравите. А по-преди – от Индия, пак заради тях. Идвам тук, живея си добре много години, обирам мазнината и остатъците от менюто на великаните, а после всичко се прецаква, защото се намесва оная вещица и ги вкаменява. И се започва една диета… Обаче хитрушата ги прави месоядци и съвсем скапва работата. Отне ми точно сто години да откажа месото и да ям само растителни остатъци заради къпинчовците, а после – хайде пак на блажното! Ама не може ту така, ту иначе! Или – или! И да ти кажа под сурдинка, вегетарианството е по-добрият избор, като в Индия. Ама няма вече вегетарианство, на! И после пък се появява оня китайски Жерав и съвсем обърква нещата. Не искаме жерави тук!

  – За дядо ли говориш? Той е добър…

  – Не му е мястото в Мадара, нарушава баланса! – каза намръщено Гъделан. – Имаме си Жар птица, жеравът е излишен. Кажи му да си ходи в Китай, иначе тук ще стане напечено!

  – Джуджилейла е опасна, той е много силен и ни е нужен!

  – Виж какво, момче! – каза сериозно пигмеят и отново втренчи прозрачните си очи в Джъд. – Мисля, че засега се справяш добре, но е хубаво да определиш приоритетите си. Заинатил си се да спасяваш онова куче, а това не е чак толкова важна задача. Забелязал ли си двете петна над очите му? Дамгите. Тия кучета се наричат четириоки и обикновено са съботници. Като мен. Как мислиш, че успях да те видя вчера? С вълшебния си ръкав ли?

  Гъделан размаха дългия ръкав на сюртука си и се изсмя.

  – Аз съм съботник и имам способността да виждам невидимото, дори когато е скрито чрез магия. Ръкавът само ми помага да се съсредоточа, очертава периметъра, тъй да се каже. Кучето ти е също като мен. Много по-силно и издръжливо е, отколкото си мислиш. Смятам, че не е пострадало тежко, просто раната е на място, откъдето тече много кръв. Ако успее да я спре, ще оцелее, дори и без чужда помощ. То знае как да го направи, бъди сигурен! Но ние със Звездец не сме единствените със способността да виждаме невидимото. Има и други като нас. Трябва да внимаваш!

  – Значи ти… – запъна се Джъд. – Ти помниш! Помниш вчерашния ден! Защо? Кажи ми защо всичко се повтаря?

  – Защото в Омагьосаната планина няма алтернативни Светове. Денят се повтаря, за да имаш шанс да промениш нещо – ти и всички останали, преди този единствен трислоен Свят да отиде по дяволите. Но трябва да бъдеш много внимателен какви решения взимаш. Броят на понеделниците, които можеш да преживееш, не е безкраен. Днес е третият, остават ти още четири. Ако на седмия понеделник се събудиш пак тук – в пещерата, това ще е последният ти ден – твоят и на този Свят, и последният шанс. Други няма да имаш.

  – Но какво ще ни спаси? Не може ли малко да ми подскажеш? Та аз съм само на дванайсет! Не мога да се справя сам!

  – Правилно. Затова ти казах да не се опитваш на всяка цена да спасиш кучето. Така загуби няколко пъти живота си. По-добре се постарай да стигнеш жив до близките и приятелите си! Няколко глави винаги мислят по-добре от една. Все им го повтарям на царете на Мадара, но те не ме чуват – монархия, та монархия… Ами ето ви монархия, наслаждавайте ù се!

  Гласът на пигмея се извиси и заприлича на грак на гарван. Голобрадото му, кръгло лице се зачерви, а топчестият му нос придоби виолетов оттенък. После блюдолизецът внезапно млъкна и пак облещи стъклените си очи.

  – Можеш да излезеш не само навън, но и навътре – каза загадъчно той и гласът му отново придоби шушнещ и ромолящ тембър.  – Пред теб ще се открият три пътя. Внимавай какво избираш! Единият път води нагоре, и пак същият – надолу, вторият – надясно и малко надолу, а третият – наляво и малко нагоре. Изходът може да бъде вход и обратното. Виждал ли си някога схема на електрическа верига?

  Въпросът беше изстрелян в упор и Джъд се запъна неуверено:

  – Д-да, струва ми се. С Додона сме учили. Могат да бъдат свързани паралелно и последователно, нали?

  – Точно така! – каза тържествуващо съществото и пристъпи към стената. – Същото е и със Световете. И запомни – понякога околният път е най-краткият!

  – Чакай! – извика Джъд. – Искам да те питам…

  Но вече беше късно. Мастиленият мрак в дъното на пещерата се сгъсти и погълна стопанина на платото. 

                                                                              /Следва/

1. Пигмеи – в гръцката митология – племе от хора, високи три педи (около 68,5 см), от Индия, които се биели с жеравите. Плиний в „Естествена история“ пише: „Омир също е записал, че това племе е тормозено от жерави. Има сведения, че през пролетта цялата им група, яхнала овни и овце и въоръжена със стрели, слиза вкупом до морето и изяжда яйцата и малките на жеравите; и че иначе те не биха могли да се предпазят срещу ятата от жерави, които биха пораснали; и че къщите им са направени от кал, пера и черупки от яйца. Аристотел казва, че пигмеите живеят в пещери, но в останалата част от това си изказване за тях той се съгласява с другите източници. Също така е казано, че пигмеите вечно воюват с пеперуди.“

2. Жировичи –  село в Беларус от първата книга „СО-вид“. „Жир“ на руски означава мазнина и подобен род домашни духове от славянската митология се наричат „жировици“. Жировикът живее при немарливите домакини, който хабят продукти. Обикновено се заселва под масата и се храни с остатъците от храната и с трохите, паднали на пода. Обича да живее на топло и защитено. Може да се засели зад печката или под дъските на пода.