Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важна оферта и проектодоговора към нея, и хоп – токът спира. Няма стационарни телефони, няма интернет, компютрите угасват безславно един по един след половин час заедно с батериите си. От енергото потвърждават, че аварията е тежка и че преди полунощ едва ли ще я отстранят. Край с количествените сметки, край с офертата, край с договора! Вероятно и край на партньорството ни с този клиент. В нашия вълчи бизнес закъснението не се прощава. Тегля една майна на всичко и разпускам персонала да си върви. Поне хората ще са доволни да получат половин ден неочакван отпуск. Разбира се, ще им излезе през носа. Без онзи очакван и почти сигурен договор ще има да чакат тринадесета заплата!...

   Така и така денят е провален, поне да свърша нещо полезно. Решавам да изненадам семейството с вечеря, която сам ще приготвя. Синът е на училище, съпругата ми - на работа, ще мога да се развихря на спокойствие в кухнята. Кулинарните ми умения се изчерпват само с приготвянето на скара, но каква скара правя само! Минавам през кварталната месарница, напълвам торбите и ето ме у дома. От стаята на Мирослав дъни музика. Пак е избягал от училище. Нещо в стомаха ми потреперва. Хванах го синковеца! Този път ще си имаме разправия! И само да посмее да ме излъже, че имат три-четири свободни часа в училище!

   Пристъпвам тихо и хващам дръжката на вратата. Натискам леко. Заключено. Ами ако е с момиче? Гневът ми леко утихва. Но само дотолкова, че да не разбия вратата. Все пак не мога да се измъкна и да оставя Мирослав да си мисли, че е сам вкъщи. И да вземе някоя девойка да започне да се разхожда по бельо до банята. Чукам на вратата. Тихо, но настоятелно. Музиката секва. В бравата превърта ключ и вратата леко се открехва. Синковецът запълва с тяло тясната пролука. Ясно, момиче ще да е. Тъкмо да прошептя „Да знаеш, че се прибрах“ и отвътре дочувам мъжки глас:

   - Задръж го още малко!

   Бутам с властен жест вратата, барабар с Мирослав окачен на нея, и нахълтвам в стаята. Срещам погледа на Илко, съученика на Миро. Седи като замръзнал на дивана с животинска уплаха на лицето. Погледът ми се спуска надолу и върху масичката пред него съзирам банкноти. Пари на пачки, пачки на купчини, страшно много пари...

   Краката ми омекват. Ушите ми започват да бучат. И сякаш се пренасям някъде в дълбините на времето, а от там изплува гласът на дядо, бащата на мама: „Крушата не пада по-далече от дървото!“. И чувам отново онзи звучен шамар, отпреди тридесетина години, последвал тези думи. Странно, но болка от шамара няма! Болката от думите е много по-голяма и неистова. Баща ми е в затвора, мама е починала преди две години, дядо е почервенял от гняв, баба хлипа тихичко зад него, а аз подпирам спортния мотор и искам да потъна вдън земята заедно с него. „Крушата не пада по-далече от дървото“. Най-тежките думи, които съм чувал в живота ми! Иди обяснявай след тези думи, че баща ти е в затвора заради автомобилната катастрофа, при която майка ти е загинала, че не е откраднал нищо, че сам той се побърква от това, което е сторил по невнимание! Иди обяснявай, че и ти не си го откраднал мотора, а че най-добрият ти приятел Цъфти ти го е дал да го пазиш за няколко дни в твоя гараж. Но дядо е полковник от запаса, той не търпи обяснения и възражения...

   Тръсвам глава.

   - Мирославе, искам обяснение!

   - Аз да си вървя... – Илко се надига от дивана.

   - Сядай! Аз ще кажа кога ще си вървиш! – усещам, че ставам груб, но тонът ми действа. Приятелят на сина ми се отпуска обратно на дивана уплашен.

   - Тате, не е това, каквото си мислиш...

   Миро ме гледа право в очите и се опитва да не се разплаче. На шестнадесет години човек е хем голям, хем още дете. „Не е това, каквото си мислиш“! Същите думи, които тогава казах на дядо! Наистина ли в живота всичко се връща? Както казваше баба „Колелото се върти, въртиии, и всичко се връща“... Мълча и чакам обяснението.

   - Парите не са мои... И на Илко не са... – синът ми млъква и свежда поглед.

   Не! Само това не, Господи! Крушата трябва да може да пада по-далече от дървото, Господи! Не искам синът ми да става престъпник! Моля те! Не!

   - Чии са тогава... Откраднахте ли ги?... – думите с мъка се откъсват от устата ми.

   - Не! Каква говориш, тате?! Парите са... Парите са твои!

   - Какво?! Я повтори!

   - Парите са за теб.

   - Ти... Ти се шегуваш! Само това ли можа да измислиш?

   - Не. Ето... - подава ми запечатан плик, с напечатано моето име върху него – Даде ми го някакъв непознат мъж пред училището, заедно с чантата... с парите. Отказах да я приема, без да знам какво има вътре. Ами ако имаше бомба? Той я отвори и показа съдържанието ѝ. Пак отказах да я приема. Казах му той да ти я донесе. Отговори ми, че самолетът му излита след час и че няма време.  А и не знаел къде е офисът ти. Ти си щял да разбереш от писмото, че това са пари, които си му заел преди години. Остави чантата на земята и просто си тръгна. На ъгъла спря, обърна се, махна за сбогом и продължи. Не знаех какво да направя. Помолих Илко да дойде с мен за охрана, взех чантата и... Какво става, тате? Какви са тези пари? Какво е това писмо?

   Късам плика и вадя писмото от него. Хвърлям поглед върху разкривения почерк и залитам. Мирослав ме подхваща и ми помага да стигна до дивана. От кога толкова сили у това момче? Присядам... Почеркът, почеркът!...

   Сенките от миналото отново изплуват, разкривени и тъмни, стискащи гърлото. Връщам се в отново в онзи ден с най-тежките думи, които съм чувал в живота си.

   ...Мятам се на мотора, паля и тръгвам с мръсна газ. Ревящият двигател заглушава вика на дядо и писъците на баба. Отпрашвам при Цъфти, разказвам му всичко. Казва ми да не го мисля, и че от тук нататък поемаме сами в живота. Следват дни като в мъгла. Барове, алкохол, мацки... Парите от откраднатия спортен мотор свършват бързо. Една нощ се промъкваме в училището, няма охрана, няма дявол. Разбиваме кабинета по Военно дело и касите с оръжието и изнасяме няколко от учебните Калашници. Нямат ударници и патрони, но това го знаем само аз и Цъфти. Още същата нощ с оръжието ограбваме денонощната аптека на „Стамболийски“. Парите не са много, но изнасяме морфин, лидол, омнопон, с идеята да ги осребрим. Офейкваме преди куките да дойдат. Все пак ни хващат. Някой от наркоманчетата от „Славейков“ ни изпява. Следва съд по бързата процедура. Няколко месеца съм по-малък от Цъфти и това ме спасява. Нямам още осемнадесет, а той ги е навършил. Знам го и поемам цялата вина. В съда казвам, че сам съм откраднал автоматите, че сам съм планирал обира, а Цъфти е бил само охрана. Спестявам му поне пет години. Той отива в затвора, а мен ме пращат в ТВУ-то в Бойчиновци. Когато излизам, светът е различен. Милиционерите са вече полицаи, Военно дело и учебни Калашници вече няма. Няма го и дядо. Не е издържал на срама, че внукът му е в затвор за непълнолетни. Цъфти излиза две години след мен. През това време съм в Строителни войски. Не е много по-различно от ТВУ-то. Цъфти ме кани да направим нов удар. Отказвам. Оставаме си приятели. Но само толкова. Пътищата ни се разделят. Той попада в света на мутрите и силовото застраховане. Аз влизам в Университета, уча, срещам Ния, женим се...

   - Тате, тате! Добре ли си? – Мирослав ме разтърсва за рамото – Толкова си блед!

   - Добре съм, сине... Съберете парите в чантата!

   Чувствам се остарял с векове. Ставам, взимам сака с пачките и напускам детската стая. Писмото е в ръката ми. Отивам в спалнята. Старателно заключвам вратата. Измествам леглото, коленича и махам една от ламелите на ламинирания паркет. От тайника вадя папка с документи и пожълтял плик. Вадя онзи единствен лист от плика. Същият почерк, същите разкривени букви... Можех ли да го сбъркам? Дори след толкова години. Присядам на пода. Погледът ми се плъзга по до болка познатите редове.

   „...Брат ми, ако четеш това писмо, значи вече са ме пенсионирали, окончателно и безвъзвратно. Знаеш, в моя бизнес пенсионери няма. Значи нещо се е объркало и сега играя покер със св. Петър. Имам една последна молба към теб. Искам ти и Ния да се погрижите за Мирослав. Докато майка му умираше след  раждането му, ме закле да направя всичко възможно, но да го предпазя, за да не тръгне по моя път. Ти и Ния сте най-подходящите родители за него. Знам, че имате проблем и че тя не може да има деца. Моля те, грижи се Мирослав! Нека бъде твой син! Знам, че ще го обичате много и че ще го направите добър човек. Оставям ти документ за попечителство, за осиновяване, името на съдията, който ще свърши работата, банкова сметка и ключа от един трезор на твое име. Прегръщам те, брат ми! Помнете ме с добро! Цъфти“...

   Излишно е да чета другото писмо. Знам какво пише в него. Предчувствувал е края си, затова сам е инсценирал смъртта си. Онази престрелка в Сърбия при цистерните с бензин, изгореният труп, погребението, целият застрахователен контингент на него, всичко е било нагласено. А през цялото време той ни е наблюдавал и се е забавлявал! После тайно е гледал отстрани как синът ни расте и се превръща в мъж... Всичко е толкова ясно. Само на един въпрос отговорът ми се губи – дали сърцето на Цъфти някога през всичките тези години е трепвало тревожно, че „крушата не пада по далече от дървото си“? Дали някога ще разбера? Не знам...

* * *

22.10.2018