7.Светът Маяковски – „Магнолии с див полъх свеж“

  Магнолии с див полъх свеж,

  упойващ дъх на олеандър…

  Аз целият съм слух, копнеж.

  В мечтите ми нахлу Касандра.

  О, морски бряг! О, шумен бряг!

  Вълната плажа приласкава.

  А някъде, все още в сняг,

  студът бодлив се забавлява.

                     Володимир Сосюра

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/magnolii-s-div-polyh-svej-vladimir-sosyura

  Владимир Николаевич Сосюра (Володимир Миколайович Сосюра, 1797-1898) украински съветски поет, роден в гр. Дебалцево (сега в Донецка област на Украйна). Детските си години прекарва в с. Трета Рота, където завършва двукласно училище.

  1917-1922 – Работи като миньор, воюва в Гражданската война. Учи агрономство, както и в работнически факултет в харковския институт за народно образование.

  Публикува от 1917 г. Първата си книга „Стихотворения” издава през 1921 г. През 1922 г. издава епичната си поема „Червена зима”, с която става много популярен. Автор на сборници със стихове и поеми.

  От 1931 г. е главен редактор на киевската киностудия „Ал. Довженко”.

  1942 – 1944 – военен кореспондент.

  Работи над автобиографичния си роман „Трета рота” с прекъсвания през 1926 –1930, 1942 и 1959 г. Издава „Стихове в 3 тома” (1929 – 1930), „Съчинения в 3 тома” (1957 – 1958), „Съчинения в 10 тома” (посмъртно, 1970 – 1972).

  Превежда Пушкин, Лермонтов и др. Погребан в Байковото гробище в Киев.

                                                                Източник: https://literaturensviat.com/?p=59420

  Беше малко странно, но невероятно красиво. Свенливите люляци в нежно лилаво и редом с тях – пищните тропически орхидеи в ярки, крещящи цветове – сини, розови, цикламени, жълти… И снегът по земята, под надвисналите заснежени скали, и тъмните борове покрай брега, и килимът от нарциси и ситни маргаритки по-навътре. Алеи, покрити с бели камъчета, преминаващи плавно и естествено в крайбрежна ивица, малки беседки с шапки от сняг, а около тях цветя, цветя, цветя… Цъфнали магнолии, портокалови дървета с едри, оранжеви плодове, покрити със сняг, сагови палми, кипариси… Еклектика – пиршество за сетивата и разума!

  Всички сезони и всички багри си даваха среща тук, присадени и аранжирани с невероятен вкус от грижлива и умела ръка. И редом – заледеното езеро, значително по-малко от предишното, но също толкова примамливо и живописно. И като тънка дантелена лента почти до самата вода – туфи от полярни макове, които сякаш кимаха на гостите на имението с главички под започналия да подухва откъм езерото лек, мразовит ветрец.

  – Каква красота! – възкликна Невянка.

  Пушкин се наведе, откъсна няколко стръка разноцветни орхидеи и ги поднесе галантно на дамите.

  После изведнъж ледът в езерото наблизо запращя, образува се дълга, неравна пукнатина и оттам се подаде плешива розова глава с несъразмерни уши. Две тънички ръце се хванаха за нестабилния лед и от черната вода се измъкна малко Същество с тънки, криви крачка и нещо като тъмна кожена препаска през слабините. Като изключим препаската, Съществото не притежаваше друго облекло, но не личеше това да му пречи особено – явно кожата му беше дебела и го предпазваше отлично от студа.

  Необичайният обитател на Малкото езеро все още не беше забелязал групичката на брега, защото стоеше с лице към водата. Той направи няколко крачки още по-навътре, излезе на твърд лед и замря за секунда неподвижно като се взираше към отсрещните скали. После наклони глава, сложи ръка на по-малкото си ухо, подскочи на десния си крак и запя с висок, звънлив глас:

  Трам-па-пà, трам-па-пà

  караконжул прави „па“,

  да не стори и „дьо-дьо“

  на леда студен, мон Дьо!

  Млъкна замислено за секунда, наклони глава в противоположна посока, сложи ръка на по-голямото си ухо и извика с дебел, басов глас:

  – Не беше така!

  Пак наклон на главата, ръка на по-малкото ухо:

  – Ами как беше?

  Наклон, ръка на голямото ухо:

  – Ей така!

  После пак запя, този път с дебелия си, също мелодичен глас:

  Тампара-тумпара!

  Връткайте пумпала,

  дърпайте румпела,

  вдигайте вимпела.

  После продължи странния диалог между ушите си, сменяйки последователно ръцете и гласовете си и накланяйки глава в противоположни посоки.

  – Не може да е така – последното не се римува.

  – Ти ще кажеш! Това е изключително рядка дисонансна рима, при която всичко наоколо е еднакво, само гласната в средата е различна.

  – Не всичко! Само съгласните след гласната. Ама тук първите три не са дисонансни, трябва навсякъде да е едно и също. Иначе да му сложим и едно „Удряйте щемпела!“, че съвсем да го ударим през просото.

  – Нали казах, че дисонансната рима е рядка. Нямаше да е такава, ако се слагаше под път и над път, било той покрит със сняг, с пясък за попиване на лисичи следи или обрасъл с трева и с бодливи йерихонски рози.

  – Но не и в едно стихотворение! В пределите на едно произведение римите трябва да са еднотипни. И растенията трябва да цъфтят според сезона и климатичния пояс.

  – Добре де! Тогава…

  – Казахме – без никакви стихове, дори и бездарни като вашите! – изрева страшно Съществото с трети, неутрален глас и двата други сконфузено млъкнаха.

  След малко левият глас подшушна в дясното ухо, но така, че средният да не ги чуе:

  – Никаква поезия, никаква поезия, пък накрая Книгата ще се наблъска със стихотворения. Винаги става така! Вече се понатрупаха – уж извънредни! Ха!

  – Явно забраната не е да няма никакви стихотворения, а да има малко, но достатъчно – нещо като изключения.

  – Ще видиш накрая, че изключенията ще бъдат повече от правилата, помни ми думата!

  Съществото с трите гласа замълча.

  – Това нещо май си говори само – отбеляза с любопитство Дун. – На три гласа.

  – И спори със себе си – засмя се Джъд. – Както се е разпенило, да не вземе и да се набие! Няма да го разтървавам после. Не мога!

  Съществото ги чу и бързо се обърна. Имаше три очи в един ред и едно трето ухо, надвиснало като козирка над очите.

  – Бон журр – извика човечето, заподскача от крак на крак върху леда, като се кискаше лудешки.

  – Божур ли рече? – усмихна се Дун. – Няма тука никакви божури, виждам само бели полярни макове по брега.

  – Рррекох бон журрр – това е на фрренски – изгъргори мъникът. – А имам трри гласа, защото сме Трри в едно. Но Трретият отиде да спи.

  Съществото порови из дясното си, по-голямо, ухо и след малко измъкна оттам нещо разтегливо и безформено, което се гърчеше и издаваше слаби писъци. Розовото човече дърпаше и ругаеше гъгниво, а онова му отговаряше с не по-малко цветисти ругатни. Накрая на леда тупна още едно човече – също само с препаска, но кехлибарено жълто, със святкащи дръпнати сини очички, сплъстена черна коса, прилична на наполеонска триъгълна шапка и кръгло, дебело коремче с изпъкнал пъп.

  – Аз съм Бон Журрр – изгъгни розовото човече и помогна на жълтурчето да стане.

  О-то произнесе носово, н-то не произнесе въобще, а р-то му беше бълбукащо и търкалясто – типично по френски.

  – А това е брат ми близнак – Конжуррр1, но той не е фрранцузин – продължи Съществото. – Бих казал, че е манджуррр, защото е от Манджуррия и защото е по манджите, най-вече – по джурркания боб, както сами може да се убедите.

  Той посочи с малкото си розово пръстче тумбака на кехлибареното си братче и се уригна весело.

  – Спящият пък е сив, защото е наша обща сянка. Той няма име и никога не излиза. Има още един – Ажуррр и един друг – Контрражуррр, но те не са ни братя, защото са Неща.

  – Неща, вълчотрънки! – ядоса се кехлибарът и изпъчи важно коремче. – „Ажур“ значи „навреме“, а „контражур“ е нещо фотографско, свързано с осветлението.

  – Ето, ти самият каза „нещо“! – възтържествува бонжурчето. – А „ажуррр“ също е и плат с дупки и ония там метални плетеници, а това са „неща“.

  – Добре де! – намръщи се кехлибарчето. – Не сме излезли от водата, за да изясняваме етимологията и семантиката на думата „нещо“. Имаме по-важна работа.

  В ръцете на жълтия дребосък, кой знае откъде, се появи ледена висулка и той я размаха победоносно като сабя. Розовичкият не му остана длъжен, махна с ръка и в стиснатото му юмруче също се появи ледена сабя. Двамата започнаха да се дуелират настървено и спряха, едва след като висулките им се натрошиха на ситни блестящи парченца и се пръснаха по леда.

  – Всъщност аз тъкмо се канех да ви попитам защо сте излезли. Знам, че обикновено стоите във формата на нищо под водата – намеси се деликатно поетът, следящ с огромен интерес битката. – Но се опасявах да не прозвучи грубо.

  – Ни най-малко! – възкликна бонжурчето и забърка пак бясно в дясното си ухо. – Бърркам бясно в ухото си дясно, рриба шука, я излез оттука! – изписка то. – Знам, знаам, никакви стихотворрения, ти си поетът тук, но не се стъррпях!

  Мъникът най-сетне измъкна едно дървено рало от ухото си и два полярни вола със сребърни рога и къса, искряща бяла козина.

  – На Маяковски всичко е поляррно, дорри когато не е бяло – каза извинително то. – Но класиката си е класика.

  – Но защо ви е това рало? И тези волове?

  – За да заоррем Чумничето, затова! Зида се е събудила накриво и вместо да се въррне в Египетска тъма, е трръгнала на запад. В момента въррлува с хррътките си на грраницата с Буррлюк. Косила е рразбрала, че сте ядосали Зида и сте я пуснали по-близо до Кукя от обикновено и е ррешила да ви накаже. Затова е прратила Чумничето. С мисия!

  – С мисия? – Пушкин се сепна и къдравата му коса така настръхна, че напълно се изправи и сега беше два пъти по-дълга и повдигна папахата на главата му с няколко сантиметра и така я клатеше, че без малко да я събори.

  – Емпуза ряпа да яде! – изхихика Джъд, но срещнал унищожителния поглед на Вергилий, млъкна.

  – Заличавате ханибалските ми белези! – изстена поетът и започна да навива кичури от косата си около тънкия си, пергаментов показалец.

  След малко къдриците му си бяха предишните, а той пак придоби прочутата си ханибалска благородна осанка.

  – Да, с мисия – потвърди и Конжур и голата му кехлибарена кожа сякаш се напука и сбръчка от препълнилите го емоции. – Чумничето, както е известно, е с тъмен цвят на кожата и на мисия е по-опасно дори от наужким майка си – Черната жлъчка.

  – Държа да отбележа, че въпреки че са любители на черния цвят, майката и синът не идват от Африка, а от Кукя – намеси се потомъкът на царския арап Ханибал и поглади нервно няколко спираловидни кичура, подаващи се немирно изпод папахата му.

  – Неее – изпищя Вергилий и се тръшна на снега, тракайки с кости и вдигайки вихрушки от хладен бял прах. – Нееее! Нееее!

  – Даа, даа! – потвърдиха в един глас Бонжур и Конжур, хванаха Вергилий от двете страни за двете предни лапи-ръце и с усилие го изправиха на крака, треперещ като лист. – А вие, вместо да се тръшкате, да бяхте ни помогнали да запрегнем Белчо и Белушко в ралото и да заорем имението.

  – Веднага! – засуети се Пушкин, но само им се пречкаше.

  След като се опита да вдигне ралото, но счупи нокът, се отказа, седна на снега и гледаше печално.

  – Какво му става? Не прилича на себе си – учуди се Дун.

  – Откакто един от космите на Косила – Тиф-он, го нападнал преди години и той бил принуден да си обръсне косата, благородническото хладнокръвие му изневерява, когато стане въпрос за болести – поясни Вергилий. – Не иска и да чуе за Кукя или за някой от нейните обитатели, макар че често му се налага.

  – Разбрахме вече за тях, но без много подробности. Някакви страхотии, общо взето – каза Джиа.

  – Кукя е къща – каза бързо Бонжур.

  – Означава „къща“, но не е – настоя Конжур. – Кукя е страната на нежитите2. Там управлява харпията Косила. Не ме карайте да ви разказвам за нея – той ще го стори по-добре от всеки от нас.

  Той посочи треперещия Вергилий и хвана палешника на ралото. Брат му се присъедини към него и двамата подкараха сребристите волове към оградата на имението.

  – Ами той вече го стори, но беше доста лаконичен, за разлика от другите неща, които ни изприказва – измърмори Дун.

  – Йерихонската роза предупреждава за нарушители, но не може да пребори Черната жлъчка и помощника ѝ – поясни Пушкин. – А тези двамата са професионалисти. Ще се справят. Скъпари са и сигурно ще поискат нещо особено ценно, дето ще ме гложди цял живот, че съм се съгласил да им го дам, но с Чумничето шега не бива. Със сигурност няма да влезе през парадния вход, където е Триумвиратът, а ще се опита да се вмъкне нелегално.

  – Но как ще орат в снега? – попита със съмнение Габриел, наблюдавайки двамата дребосъка, които вече се приближаваха към скалите.

  – Не „в“. Няма да орат в снега, ще орат снега. Така орем тук срещу Черната жлъчка. Ще вървят покрай вътрешната страна на скалите и ще прокарат широка бразда. Ако неканените гости успеят да прескочат огъня и камъка, ще ги посрещне земята. Не знам обаче доколко стражите ще успеят да ги спрат. Но дори и да успеят да ги забавят малко, все е нещо. Ние трябва да се върнем колкото се може по-бързо долу и да предупредим жителите на Вълчотрън да се подготвят за посещението на Черната жлъчка и Чумничето. Но преди това ще се отбием в кувакса на управителя Снеговей. Той отговаря за охраната на имението и трябва пръв да научи новината. По пътя ни е, няма да изгубим много време.

                           (Следва)

1. Конжур (караконджул) – в нар. вярвания – малко, голо човече, което подмамва хората на леда и те загиват

2. Нежит – 1. Народно название на болестта пиорея. 2. Растението дебелец, с което се лекува тази болест; тлъстига, тученица, нежито. Диал. 3. Според народните вярвания — невидимо същество, което броди и причинява болестите и епидемиите по хората и животните.