8.Светът Маяковски – „Ах, от поход не се върна“

  Ах, от поход не се върна

  руският напет хусар.

  Но защо съм аз кахърна,

  и за него ми е жал?

  Че е в къс мундир, преважен,

  мустакат московец снажен

  и че Маша ме зове?

                   Тарас Шевченко

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/ah-ot-pohod-ne-se-vyrna-taras-shevchenko

  Тарас Шевченко – украински поет, писател, художник и политически деец. Роден в село Моринци, Киевска губерния, в семейството на крепостни селяни. Рано губи родителите си. Пасе стада овце и помага на местния свещеник и учител. Учи се на изобразително изкуство в родния си край.

  Неговият помешчик Павел Енелгардт го взема като придворен живописец – първо във Вилно, а после в Санкт Петербург. Художникът Карл Брюлов откупва свободата му, като събира исканите от Енелгардт 2500 рубли (равняващи се на 45 килограма чисто сребро). За целта Брюлов рисува картина, която е продадена чрез търг, в който участва и императорското семейство.

  Става студент при Брюлов в Художествената академия в Петербург, издържа се с рисуване на гравюри и картини. Започва своята литературна дейност основно на украински език, за което получава редица критики от властта и руските литературни критици за това, че пише на „мужицкия език“ или „малоросийското наречие“. Няколко пъти се връща обратно в родината си, където се сблъсква с реалностите на все още закрепостените си роднини и познати от детството. Неговата слава на художник и поет го свързва с украински поети и интелектуалци, както и с представители на местното дворянство, които му симпатизират.

  Най-плодотворният и щастлив период от живота му е между 1840 и 1847 години, когато излизат негови стихосбирки.

  1846 – става член на тайната украинска организация „Кирило-Методиево братство“, в чиято програма са идеите за украинско национално възраждане, панславизъм под формата на славянска конфедерация, демокрация и социално равенство (включително отмяна на крепостничеството). Уставът на организацията е първият документ, в който през XIX век се поставя цел за освобождение на България от Османско владичество макар и в състава на общославянска федерация.

  Наказан е с военна служба в Орск без право да пише и рисува. Той нарушава забраните, за което е арестуван втори път и заточен в днешен Казахстан, където продължава тайно да рисува и да пише.

  1857 – освободен след смъртта на Николай Първи, но остава под наблюдение на тайната полиция до края на живота си. Сред последните му трудове е буквар на украински език „Южноруски буквар“ за ползване в неделните училища, който отпечатва на собствени разноски. Въпреки че самият буквар не нарушава никакви закони и цензурата не го спира от разпространение, Руската православна църква го обявява за еретичен и затваря неделните училища, които го продават.

  1861 – умира в Санкт Петербург, няколко месеца преди отмяната на крепостничеството в Руската империя.

  През 1923 г. Тарас Шевченко е приеман за първоучител на българската поезия с оглед влиянието, което е оказал върху творчеството на Петко Славейков и Любен Каравелов.

  – Снеговей така и не успя да свикне да живее в къща – предпочита да е високо при скалите, където е хладно и проветриво – обясняваше Пушкин, докато се спускаха от Голямото ледовито езеро надолу към реката. – Казва, че се задушава от влажния и спарен въздух в долината. Но му се налага да слиза в Кантората всеки ден – той води цялата документация на имението и е наистина добър администратор. И същевременно е велик воин и пълководец – съчетание, което се среща изключително рядко. Затова много го ценим. Денем е потънал в сметки книжен плъх, а нощем – див, свободен горски дух, над който са само звездите и черните кани, гнездящи по дърветата край двете ледени езера. Разбира се, в кантората му помагат майордомът Лаврентий и Маша, когато е тук. А за охраната грижа има и триумвиратът – Ван Чун, Полуда и Чумотрън. Снеговей осъществява общата координация – дори аз не съм толкова наясно с делата на имението, колкото е той. Той е нашият ангел-пазител. И освен това е най-умелият пчелар, когото познавам.

  Пътеката беше стръмна и криволичеше непрекъснато сред заснежените преспи и потънали сякаш в сън бели дървета и храсти. И ето, иззад един завой се показа малка полянка, покрита с дълбок до почти до кръста, пухкав сняг. По края ѝ като бисерна огърлица бяха наредени трийсетина около метър високи, белезникави на цвят конусовидни кошери-тръвни, изплетени от лескови пръчки, измазани със смес от глина, пепел, слама и тор. Отдалече приличаха на гуглите на гигантски гъби, полузаровени в снега. В центъра на полянката се извисяваше най-голямата гугла – почти петметрово построение от наклонени брезови стволове, отгоре с еленови кожи, с кора и тънки дрянови клонки и с отвор на върха. Приличаше на огромна шатра от трийсетина квадратни метра, с вход от южната страна. Зад нея, в дъното на поляната, досами гората, се виждаха разпръснати няколко хранилки за елени..

  От пътеката до шатрата водеше разчистена просека. Пътешествениците видяха един огромен, почти триметров бял мечок с наръч съчки на гърба да излиза от северния край на гората и да си проправя път към шатрата. Той газеше тежко в прясно натрупалия сняг и оставяше след себе си дълбока, тъмна на фона на искрящата наоколо белота диря.

  – Мечка, мечка! – изписка Златина и се скри уплашено зад гърба на Габриел.

  – Не е мечка – каза спокойно Пушкин. – Това е Михайло Иванович Снеговей, нашият управител. Той е сампа.

  – Ами, мечка съм си! Поне животинската част от мен – избоботи с гръмовен глас звярът. – Но ако този ми вид ви притеснява…

  И вече нямаше мечка – имаше не по-малко огромен, широкоплещест мъж – с дълга бяла брада, бели вежди над искрящо сините очи, провиснали бели мустаци и права бяла коса, хваната на опашка. Беше облечен в тъмносиня вълнена туника с оранжево-жълти шевици по краищата и с висока яка, препасан с широк кожен колан с кръгли цветни копчета, с елек от еленова кожа с козината навътре, тъмночервени кожени панталони, затъкнати във високи до средата на прасеца островърхи боти, също от еленова кожа. На главата си носеше висока оранжево-жълта шапка с наушници.

  – Дядо Коледа е синеок индианец – каза весело Джъд. – Къде са му елените?

  – Пасат край Малкото езеро – каза белокосият великан, свали снопа от гърба си и го сложи върху купчината нарязани дърва до шатрата. – Имаме Студено пасище от другата страна. Александър Сергеевич, може би искате да разведа гостите из термопчелина? Оборудван е със специални тръби в стените, по които тече гореща вода. А пчелите ни са зимни – могат да летят и да събират прашец от студоустойчивите растения и при минусови температури. Нашият мед е известен нашир и надлъж. Получаваме поръчки от всички краища на Маяковски. И е още по-ценен, защото е в ограничено количество – имаме само още трийсетина кошера до Малкото езеро, където е пашата на пчелите. Разнообразните растения, от които нашите малки работнички събират прашец, определя специфичния му вкус и невероятните му лечебни свойства.

  Снеговей се обърна и посочи шатрата.

  – Моето жилище всъщност представлява един огромен, построен и отопляван по същия начин кошер. Пчеларят живее като пчелите си и прилича на тях – затова те му се подчиняват безпрекословно. Е, аз нямам криле, но никой не е идеален – усмихна се под мустак той. – Ще влезете ли? Не ви очаквах, но ще ви нагостя с каквото Бог дал. Поне мед има в неограничено количество.

  – Може би някой друг път, Михайло Иванович! – отклони любезно поканата господарят на Вълчотрън. – Трябва незабавно да слезем долу и да предупредим хората. Отбихме се само да ви кажа, че ще имаме нежелани посетители – Чумничето и Черната жлъчка идват насам. Научих го от близнаците на Малкото езеро, а техните уши чуват надалеч, въпреки че по-голяма част от времето си прекарват под водата. Разпоредете се, моля, да не пускат натрапниците по никакъв повод в имението – визитата им не е съгласувана. Очаква ни беда! Нека каните да усилят вниманието си, а вие с Чун Ван елате утре сутринта при мен! Очаквам и делегация от вълци, които искат увеличение на надниците – пак в най-неподходящия момент! Моля, прегледайте досиетата на всеки от тях в Кантората и излезте с разумно предложение! Може да слезете долу още тази вечер, ако имате нужда от повече време за подготовка.

  Докато Пушкин говореше, една едра златиста пчела с раирано гръбче се завъртя около него, жужеше покрай ушите му и сякаш искаше да привлече вниманието му. Снеговей сложи пръст на устните си и започна да наблюдава своеобразния танц на насекомото.

  – Пчелите не общуват с думи, а с движения – обясни той на смълчаните пътешественици. – Това е Медея – една от нашите пчели-разузнавачки. Пратих я на оглед преди час, поръчах ѝ да се отбие и при Маша. Нека видим какви новини ни носи!

  Пчелата увисна пред лицето на великана, постоя един миг, вибрирайки с крилца, после се залюля напред-назад и започна да описва осморки във въздуха, които се разкъсаха в един момент и постепенно се превърнаха във все по-стесняващи се кръгове.

  Снеговей внимателно следеше движенията.

  – Казва, че Маша иска няколко буркана от сборния мед за чая пакула и за десерта.

  Пчелата продължи да кръжи, този път сякаш по-хаотично. Тя се стрелкаше напред, замираше във въздуха и започваше да се върти около оста си, връщаше се назад и трепкаше с крилца.

  – Потвърждава информацията на Бонжур и Конжур. Косила е изпратила Черната жлъчка и Чумничето към Вълчотрън, но Зида с гневните си изблици ги бави и те вероятно ще пристигнат тук чак утре сутринта. Има вече много заболели в пограничните райони. Бавно, но сигурно Чумата настъпва. В Бурлюк е обявена карантина. Пътят през страната е затворен. А и Зида не допуска никой от Междутъмие да премине нататък. Обиколни пътища няма – поне не такива, които да не удължат пътуването изключително много.

  – Значи ще трябва да останете тук, докато не се вдигне карантината – обърна се към Габриел Пушкин. – Това ми навява неприятни спомени. И аз веднъж бях блокиран там за цели три месеца заради една карантина срещу холера.

  – Три месеца? – възкликна Габриел. – Не можем да останем толкова дълго!

  – Няма да се наложи – успокои го Пушкин. – Ще се опитам да се разбера с Черната жлъчка. Имам някои особени права. Пък и карантината този път може да продължи по-кратко. Зависи от Косила. Ако болестта не се е разпространила много…

  – Но ние сме ваксинирани. Всички! – обади се Джиа. – Още преди да заминем. За нас карантината не трябва да важи – дори да се разболеем, ще е в лека форма. Не мисля, че бихме могли да заразим някого. Тази ваксина е специална – Габриел и Джуджилейла я разработиха заради короновируса. И е комплексна – включва няколко от най-страшните заболявания от миналото – едра шарка, бяс, холера, тиф, туберкулоза, морбили…

  – А срещу чума?

  – Срещу чума – също! – каза уверено Габриел. – Вашата Косила не е толкова страшна за нас. Имаме защита срещу част от вездесъщите ѝ поразяващи Косми. Или въобще няма да се разболеем, или ще прекараме леко болестта. Но няма да умрем.

  Всички се разшумяха с облекчение.

  – А имате ли още от тази ваксина на кораба? – попита с притаен дъх Пушкин.

  – За съжаление, не – каза Габриел. – Допълнителните дози бяха компрометирани при една метеоритна атака. Повреди се охлаждащият механизъм на контейнера, където се съхраняваха. Но всички на кораба имат доживотен имунитет – включително децата, родени на кораба. Контейнерът се повреди няколко месеца преди да кацнем.

  – Жалко! – въздъхна поетът. – Това би решило много проблеми на Маяковски.

  Снеговей връчи на поета няколко буркана от скъпоценния си мед, една торбичка с корени от ангелика1, два буркана с еленска мас и няколко килограма прясно еленско месо. Той изпрати пътешествениците до началото на пътеката и се върна в шатрата си. Каза, че трябвало да вземе някои неща и да изпълни един ритуал и че ще слезе в долината вечерта или, ако не успее, рано сутринта на следващия ден..

  Групичката, начело със знаменития си водач, слизаше мълчаливо по пътеката, вслушвайки се неспокойно в яростния звук на барабаните, който още дълго време се носеше откъм шатрата на пчеловъда. После се чу и гърленият му глас,  изпълняващ дива и същевременно прекрасна песен. След това в мразовития въздух се разля нежен, призивен звук на флейта, и пак барабани, и пак чудната акапелна песен.

  – Освен всичко друго, моят управляващ е и нойда, което ще рече – шаман. Сега изпълнява ритуал за умилостивяване на Чумата – каза Пушкин, щом песента затихна.

  – Снеговей ми вдъхва доверие – каза Невянка. – Добрият стар великан от Север, Повелителят на пчелите. Внушителен и същевременно добричък – като мечока от приказките.

  – Не всички мечки от приказките са положителни герои, но и на мен Михайло Иванович ми се струва добряк – съгласи се Джъд.

  – Там, където е Маша, задължително трябва да има поне един мечок – каза важно Пушкин, сякаш заслугата в термопчелина да има вълшебен мечок-шаман беше единствено и само на жена му.

  – Мислех, че вие сте мечокът – каза Дун, поглеждайки мечата шуба на поета.

  – Ама вие вече прекалявате! – сопна се Пушкин, който явно се беше изнервил от новините напоследък. – Първо ме наричате кон, после обявявате кобилката в стихотворението ми за символ на жена ми, а сега… Никога не убивам мечки, за да използвам кожата им. Вземам я, само след като се убедя, че мечката е мъртва – по една или друга причина.

  – Не съм искал да ви обидя – оправда се Дун, сепнат от неочаквано острата реакция на поета. – Моята жена е с родословие от Север. Аз самият я наричам бяла мечка – наред с останалите ласкави имена. Пък и вие нали казахте – където Маша, там и мечокът! Прозвуча ми като онова на Урсула льо Гуин – запалиш ли свещ, задължително хвърляш сянка.

  – А, не! – Пушкин почервеня целият, лицето му се изопна, чувствителната му уста се изкриви на една страна и той процеди през великолепните си бели зъби, но които би завидял и най-породистият жребец. – Сега пък наричате жена ми мечок! Защото, както сянката следва пламъка, тъй и жената трябва да следва съпруга си.

  – Нищо подобно! – възрази смирено Дун. – Не съм наричал жена ви мечок. Мечокът е този, който се появява там, където е тя, следователно…

  – Значи все пак ме наричате мечок – изсмя се Пушкин, а Дун, сконфузен, млъкна.

  „Не може да излезеш наглава в словесна престрелка с най-великия поет на Русия, можеш само да му теглиш куршума – чисто и по Едмон Дантесовски“, реши бившият касиопеански наследник.

  – Между впрочем, убиецът ми се казва Жорж Шарл Дантес, а не Едмон. Не знам защо непрекъснато повтарят тази глупава грешка! – намръщи се поетът, сякаш прочел мислите му. – Нито той е Едмон, нито аз съм Дюма. Въпреки съвпадението на фамилиите в единия случай и на имената в другия.

  – Някой си е направил безвкусна шега – опита се да го успокои Джиа. – Не го вземайте много присърце!

  – Не го правя – гневът на Пушкин беше изчезнал като пересто облаче на хоризонта. – Нито жена ми е Маша от приказката, въпреки че е Маша, нито Снеговей е мечокът, въпреки че е мечок. И аз не съм Александър Дюма, въпреки че съм Александър. Просто и ясно. А ние вече пристигнахме! Моля, починете си, освежете се и ще ви чакам в Малката зала при залез слънце за студената закуска, която при нас предшества вечерята. Нека този път го направим, както си му е редът – дворяни ли сме в крайна сметка или лукови глави?

  Пушкин се засмя жизнерадостно и потъна в Господарската къща, оставяйки уморените и преизпълнени с впечатления пътешественици в грижовните, накипрени в сияещи бели ръкавици ръце на майордома Лаврентий.

(Следва)

https://www.youtube.com/watch?v=B2WpJHzbbpc

1. Ангелика – вид тръстика, наричат я още билката на Архангел Михаил. Жителите на Лапландия използват месестите ѝ корени като храна, а стъблата – като лекарство. Сред саамите растението се използва за направата на традиционен музикален инструмент фадно (тръстикова флейта).